— Страхът е първичен и силен, нали? Ние не можем да го изразим с думи, но той съществува някъде вътре в нас. — Стана и отново тръгна покрай портретите на учителите по стените. — И помислете за това: след като се справи със страха, ученикът се издига на нова равнина. Той е променен завинаги. Какво означава това за учителя? Когато години наред връзката между майстор и последовател се основава на… какво? — И ме погледна изпитателно.
— Неравенство? — осмелих се да предположа.
— О, Бърк — въздъхна той, — толкова сте несправедлив. Майсторът познава своя ученик. Знае слабостите му. Знае силата му. — Разбирах, че говори за нещо, което му е много добре познато. — Нашите последователи са наши деца. Ние ги насочваме, защитаваме ги. И когато те са достатъчно силни, ги принуждаваме да надраснат себе си… — Последвах Чангпа през залата към стаята за медитация и затова едва не пропуснах следващия му коментар. Той го изрече тихо, спокойно, и думите изпърхаха като молитвеното шалче на врата ми. — Ние им помагаме да надраснат… самите нас. Не само учениците трябва да се борят със себе си.
Но гневът в мен не беше угаснал. Лекция върху тибетската обич ли ми изнасяше?
Той се обърна към мен и в очите му проблесна студеният огън на знанието.
— Не става въпрос за обич, Бърк, а за онази искрена състрадателност, която е така трудно постижима. Защото тя изисква много от нас. Да събудиш това осъзнаване у ученика е най-великата задача пред учителя и най-трудната и за двамата.
Посочи ми пода. Седнах по японски, а той се отпусна в лотос.
— Вие сте ядосан — каза ми. — И се страхувате… — Поусмихна се, когато понечих да възразя. — Искам да изтъкна, че нашите емоции, нашите страхове, нашата неувереност често замъгляват чистотата на възприятието ни. Трябва да се научим да виждаме през тази мъгла на илюзията, ако искаме да следваме Верния път.
— Какво е илюзията, Ринпоче? — попитах тихо.
Но отговорът му бе уклончив.
— През целия си живот се борим като индивидуални участници, като отделни капки вода. Нашата съдба е да намерим единение с великото море на неизвестността. Когато се слеем с този океан, какво става с капките? С индивидуалната същност? Ставаме едно цяло с нещо по-голямо и се движим с неговите приливи и отливи… Съмнявате се в другите, защото изпитвате съмнение в себе си, Бърк. И се страхувате от онова, което ще ви се случи, когато разчупите бариерата на осезанието и се озовете в място, където нещата невинаги са под ваш контрол. Където самата идея за „мен“ става размита. — Думите му бяха прости, прями и изречени с абсолютно убеждение. Усетих в гърдите си студена буца. — И — завърши той, — понеже ви е страх толкова много, вие мразите онзи, който ви бута да се изправите срещу страха си.
Гневът ми не беше напълно изчезнал. Усещах го да се размърдва като раздухвано въгленче. Ламата вдигна успокоително ръка.
— Спокойно, Бърк. Сега трябва да научиш нещо за човешката способност за възприемане на неочакваното.
— Не разбирам, Ринпоче.
— Шшшт… Припявай с мен.
И седнали в осветената от свещи стая, полугласно започнахме да произнасяме думите и бавно навлязохме в ритъма на дишане, който ни изведе до онова място, където едновременно потъваш и се възнасяш.
Клепачите ми потрепнаха. Изведнъж ми призля и се размърдах притеснено.
— Лошо ми е — прошепнах.
Чангпа се усмихна.
— Не ти е лошо. Съзнанието се съпротивлява срещу освобождаването си. Силата в теб се бори за освобождаване. А съзнанието ти се опитва да я потисне. — Той вдигна ръка в добре познатата ми мудра, жеста с отворена ръка, който казва: „Не се страхувай“. Съсредоточих се отново върху дишането си.
Очите ти леко започват да се затварят. Сенките започват да се надигат и спускат. Монотонният припев започва да изпълва стаята. Образът на ламата започва да се размива. И бавно, недоловимо бавно, по начин, по който случилото се започва да изглежда като едва ли не очаквано, вдигнатата ръка на Чангпа започна да излъчва сияние. Изглеждаше като че ли линиите по дланта му изпускат топлина и светлина и въздухът между нас се изпълва с топла жълто-червена енергия.
Тогава той леко стана и без да спира напева, докосна челото ми със светещата си длан. В точката на третото око. После бавно докосна другите чакри — центровете на сила в тялото. Гърлото, слънчевия сплит, мястото под пъпа, което японците наричат сайка танден. Основата на гръбнака. Седях, без да помръдвам, и усещах да ме обгръща топла вълна, която се бореше с другия огън, който все още пламтеше дълбоко в мен.