След малко усещането изчезна. Станах. Бях странно изморен и някак замаян. Чангпа протегна ръцете си в благословия — предлагаше ми мир, който все още не можех да приема.
— Да отстъпиш не означава поражение, Бърк — каза той, докато минавах през прага. В гласа му имаше тих резонанс, който остана в мен и след като излязох от сградата.
— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — чух, докато излизах на улицата. И видях Мики и Арт.
— Това е по-силно от всички ни — каза Арт с гласа на Йода. С Мики го изгледахме ядосано, но това не го смути.
— Момчета, вие следите ли ме? — попитах.
Брат ми ме привика с ръка и каза:
— Проучвахме някои неща за жертвата на изтезанието…
— Ким — уточни Арт.
— Някой е искал нещо от него. Дали е същото, което е изпратил на Сакура? Възможно е, но трябва да сме сигурни. — Мики ме изгледа с присвити очи, сякаш печелеше време, докато реши какво да ми разкрие и какво да премълчи.
— Проверихме апартамента му — продължи Арт, правеше справки с бележника си. — Студент, живеел е в кампуса на Нюйоркския университет. — Подсмръкна. — Но се оказа, че някой ни е изпреварил.
— Беше наистина доста разхвърляно — допълни Мики. — Говорихме с охраната. Никой не бил виждал Ким от седмици.
— Криел се е? — предположих.
Брат ми кимна.
— Възможно е. Според преподавателите му работел върху самостоятелен проект.
— Прегледахте ли за отпечатъци от пръсти в апартамента му… за нещо, което да го свърже с убийството на Сакура?
Мики махна с ръка.
— Гледаш много телевизия, Конър. Криминалистиката е полезна за потвърждаване на връзка, но е трудно да създаваш теории на нейна база. Променливите са прекалено много.
— Освен това — поясни Арт, — ако отпечатъците не могат да бъдат идентифицирани в местната полиция, ще се наложи да ги изпратим във ФБР, а те напоследък са малко претоварени…
— След падането на кулите — близнаци — каза Мики дори рутинните проверки стават адски бавно.
— Федералните имат други грижи напоследък, Конър. А по улиците бъка от подозрителни типове…
— Шофьори на таксита от Бангладеш… — напомни Мики.
— Продавачи на тютюневи изделия от Йемен — замислено допълни Арт. — Общо взето, става дума за деветдесет процента от собствениците на денонощни магазинчета в Ню Йорк.
— Ясно, ясно, схващам… — казах.
— Така че предпочетохме да чукаме на вратите — продължи Арт. — Това ни е работата. Да говорим с хора. Не е кой знае какво, но понякога довежда до резултати.
— И?
— И в крайна сметка се натъкнахме на приятел на Ким. Каза ни, че Ким се отбил за малко и… — Арт погледна към Мики, който довърши:
— Бил развълнуван и помолил приятеля си да му пази нещо.
— Какво? — настоях да науча.
— Компютърни файлове — каза Арт. — Намекнал, че били част от някакъв голям изследователски проект, върху който работел…
— Студентите по журналистика в Нюйоркския университет понякога се вземат много на сериозно — неодобрително вметна Мики.
— Какво има във файловете? — Чудех се накъде води всичко това.
— Трудно е да се каже, Конър. Файловете са защитени с парола — отговори Мики. — Дяволски досадно. Намерихме в централното един колега, който може да се справи с проблема…
— Само че това ще отнеме ден-два — дълбокомислено каза Арт.
— Трябва да има и друго копие, ако Ким е използвал университетската мрежа, за да съхранява файлове — казах. — То може и да не е зашифровано, защото университетът се придържа към някои свои правила за защита на информацията.
Мики се замисли.
— Какво ще кажеш, Арт?
Партньорът му сбърчи лице.
— Ще ни трябва друга заповед от съда. Което също ще отнеме известно време.
— Мамка му — промърмори брат ми. — Добре де, ще го задействаме все пак. Благодаря за идеята, хлапе. — И ми се усмихна. — Междувременно ще се опитаме да поработим по някоя от другите следи.
Погледнах го очаквателно.
— Ким може много да си е падал по компютрите, но дори той си е записвал някои неща. Адреси и други подобни, нали разбираш. Там е и адресът на Сакура. Както и — той кимна към стълбището на „Дарма център“ — ей това място.
— Каква е връзката?
Брат ми сви рамене.
— Убий ме, но нямам представа. Това е причината да сме тук.