— Хайде сега. Всички знаем, че твоята специалност е Азия.
— Разрови се, момче — каза Мики с мрачна решителност. И бутна към мен купчина документи.
Седнах и ги зачетох. След известно време разтрих очи и казах:
— Вижте, за да се оправя с всичко това, ми трябва справочен материал. Тази тибетска връзка е доста объркваща. Предлагам да взема каквото мога в „Дарма център“. Там вероятно се намира най-добрата колекция от литературни източници на тази тема в този край на света. Да не говорим, че има и хора, които да попитам, ако имам проблем.
Те се спогледаха.
— Какво ще кажеш? — попита брат ми партньора си.
Арт сви рамене.
— Защо не? При всички положения ще е по-добре от това, което правим сега…
— Което е все едно нищо — заключи Мики.
Те се наведоха като магьосници над големия ксерокс до стената, после събраха копията в голям оранжев плик, връчиха ми го и дори ме съпроводиха до вратата, за да не ми хрумне да размисля и да спра.
— Технически погледнато — промърмори Арт, — това не би трябвало да го правим.
— Именно по тази причина е толкова забавно — увери го брат ми.
Прекарах деня в ровене и сортиране на файловете на Ким, и в правене на справки в търсене на някаква схема. На ключ. Привечер разполагах с тъжен списък на група тибетски монаси, признати учители и учени. Може и още да бяха такива, но това бе трудно да се каже, понеже съдбата им бе мистерия: след дълъг живот в сянка те по някакъв начин бяха влезли в конфликт с китайските власти. Представих си разредения студен въздух на Тибет. Китайските затвори там едва ли бяха приятно място.
Поисках среща с Ринпоче, но ми отговориха, че в момента пътувал. Спомних си думите на Ямашита, че двамата щели да посетят Кита. Обзе ме някаква смътна тревога, но реших, че е резултат от комбинацията на остатъчен гняв, объркване и безсилие. Обичайното ми вътрешно състояние. В един момент се появи кльощавият с плитката и ми каза, че ме търсели по телефона.
— Намериха го — бяха първите думи на Арт. Не правеше никакви опити да скрие възбудата си.
— Кое? — Бях чел цял ден и мозъкът ми още бе затънал в света на книгите.
— Свитъка на Сакура! — обясни той. — Ти излезе прав. Ходингтън го скрил при свои бивши студенти. Стрелците от снимката.
Знаех, че след като Сара бе направила връзката между Ходингтън и неговия студент, се бяха обаждали в Джорджия, но този факт бе потънал някъде в другото, което се бе случило след това. Изведнъж се заразих от възбудата на Арт.
— И какво се казва в него? — попитах.
— Проклет да съм, ако знам — призна си Арт. — Изпратиха ни цифрово копие. Но е калиграфия. Японска, мисля. Искаме да ни я преведеш. Веднага. — В слушалката нещо изшумоля и в ухото ми се разнесе гласът на брат ми:
— Стой там и не мърдай никъде. Тръгваме към теб.
Бях толкова нетърпелив, че по-нататъшното четене бе немислимо. Разхождах се известно време из стаята, после слязох долу да погледам стрелците с лък. И Старк беше там, навърташе се край Анди — същия, с когото се бях запознал на вратата на музея. Когато Старк ме видя, лицето му потъмня, което не бе изненадващо. Зачудих се дали Ямашита е говорил с него. Не знаех и дали продължава да тренира в дожото. Не му обърнах внимание, поклоних се на учителя и се загледах.
Сенсеят по кюдо работеше със стрелците, но не върху техниката им, а върху духовната проекция, необходима, за да използваш оръжие, на практика всякакво оръжие. Сара Клайн я нямаше, но си я представях как стои тук, широко разтворила очи, заслушана в захлас. Харесваше ми това в нея: способността тотално да се концентрира, желанието да извлича поука от житейските уроци. Изглеждаше човек, способен да се възползва от възможностите, които предлага животът. И достатъчно зрял, за да бъде благодарен за това.
След малко се качих горе да чакам — краят на тренировката на стрелците наближаваше, а и всеки момент очаквах да пристигнат Мики и Арт. Поразходих се из приемната: разглеждах експонатите на тибетското изкуство, за да убия някак времето.
Погледнах си часовника, върнах се в читалнята, събрах разпръснатите документи в папка и слязох по петте гранитни стъпала пред входа на „Дарма център“. Беше тъмно. Уличните лампи изцеждаха цветовете на света и хвърляха лепкави сенки между паркиралите коли.
Едва сдържах нетърпението си най-сетне да видя какво са намерили в Джорджия. Но очакването, с което бях излязъл навън, бе по-различно. Чувах зад гърба си шума на готвещите се да си тръгнат хора. Но съзнавах това с периферията на съзнанието си, понеже той бе заглушен от усещането за нещо друго, нещо намиращо се на прага на възприятието.