Усещането за харагей.
Тръгнах напред като в сън, поставях единия си крак пред другия, без да обръщам внимание на какво стъпвам — цялото ми внимание бе съсредоточено напред към тъмнината на улицата.
Там, където се криеше нещо.
По тротоара между пресечките имаше минувачи. Чувах шума на колите откъм Седмо авеню. Затръшна се врата на кола. Обичайните звуци и гледки на нощния град. Но около „Дарма център“ се долавяше напрежението на някакво очакване.
Вратата на сградата се отвори и излязоха Старк и още неколцина души. Той ме погледна неспокойно. Не си бяхме говорили от инцидента с нинджите. Старк спря като вкаменен на крачка пред учениците.
— Какво става? — Попита съвсем тихо. От него можеше да се очаква да усети, че нещо не е наред. За пръв път го виждах да реагира естествено и без превземки. Прогоних тази мисъл от главата си и се съсредоточих върху времето и мястото. Вдигнах ръка. Поклатих глава.
На входа се скупчиха още хора. Междувременно дочух шума на гуми по асфалта, погледнах и видях тъмна кола с изгасени фарове бавно да се приближава към нас.
Наоколо се разнасяше смях и приятелски разговори на хора, тръгнали да се прибират по домовете си. Беше ми трудно да се съсредоточа.
Изведнъж помислих за видението на ламата — тъмни долини, в които дебне опасност.
— Вкарай ги вътре — казах на Старк. Той също гледаше към колата и се опитваше да разбере какво е привлякло вниманието ми. — Бързо! — изсъсках.
Старк скочи нагоре по стълбите. Зърнах недоумението върху лицето на една от жените, докато я буташе през вратата заедно с другите.
След миг Старк и Анди застанаха до мен. Може и да не бяха много умни, но не им липсваше желание.
Наблизо се разнесе вой на форсиран двигател. Звукът изпрати през тялото ми тревожна тръпка — невинен звук, превърнат в зловещ от усещането за страх. Тъмната кола продължаваше бавно да пълзи към нас и когато ни наближи, прозорецът откъм страната на шофьора се спусна. Отвътре надникна бледо лице с тъмни сенки вместо очи. Анди плъзна ръка под сакото си.
— Недей! — изсумтях.
В дупката на прозореца се показа цевта на пушка и се насочи към нас. Отдалечих се леко от другите двама, надявах се да разделя мишената и да намаля последиците от изстрела. Защото бях сигурен, че той всеки миг ще последва.
Чувах с периферното си съзнание приближаването и на другата кола, но вниманието ми бе приковано върху цевта, която леко се поклащаше и се насочваше към всеки от нас, като змия, колебаеща се какво да атакува. Повечето хора обикновено се целят прекалено високо, когато стрелят. Правилото е да се хвърлиш на земята и вляво. Идеята е или да избегнеш попадението, или да спасиш лявата половина на тялото си, където е сърцето.
Само че тази техника разчита на предположението, че си по-бърз от куршума.
Знаех, че Анди се бори с почти неконтролируемото желание да бръкне за пистолета си, но беше вкаменен от мисълта, че това ще го направи първата цел. Какво мислеше Старк, не бях сигурен.
Мъжът с пушката каза нещо високо и бързо и в следващия миг оръжието в ръцете му изгърмя. Хвърлих се и се претърколих поправилата, заслепен от блясъка. В същия момент се разнесе вой на сирена, свистене на гуми и канонада от изстрели — и на пистолети, и на пушката. Чух звън на разбито стъкло, вика на брат ми и изсвистяването на гуми на потегляща кола.
Старк и Анди също се бяха хвърлили на паважа и сега бавно се надигаха. Мики и Арт се бяха скрили зад вратите на колата си. Предната й решетка бе като сдъвкана и от нея излизаше пара. Арт говореше по радиостанцията, а в далечината вече се чуваше воят на приближаващи се сирени. Една от паркираните наблизо коли също беше обезобразена от куршумите. Алармената й система се бе включила и клаксонът виеше ритмично в нощта, като ранено животно.
Много различни звуци се бяха компресирали в интервал от няколко секунди и мозъкът ми продължаваше да се опитва да обработи натрупаната информация. Самият аз все още бях замаян от блясъка и гърма на огнестрелните оръжия. Станах, изтупах си дрехите и се огледах, за да преценя степента на пораженията. Лицето на Старк беше бледо, въпреки скъпия му слънчев загар, а устата му продължаваше да зее. Анди стоеше и трепереше, забил поглед в тротоара.
Мики вече бе излязъл на средата на улицата с изваден пистолет — целеше се в отдалечаващата се кола. Изглежда, продължаваше да се надява на успешен изстрел.