Зазорява се. Птиците започват да пеят. Надигам се и тръгвам през утринните сенки, жаден за светлина.
19.
Връзки
Лятото се стовари върху града внезапно като удар с чук. Паркираните коли се пържеха под нажеженото до бяло слънце. От хромираните им повърхности се отразяваше ослепителна светлина, от тротоара струеше напълно осезаема жега. Търговците разумно се криеха зад витрините на магазините си и ме наблюдаваха безстрастно, докато газех из топлинните вълни към „Дарма център“.
Но из въздуха се носеше нещо повече от топлина. Около мен танцуваше и заплахата от някаква опасност. Това беше резултат и от логическо заключение — в края на краищата снощи някой се бе опитал да ме застреля на улицата. И все пак не можех да пренебрегна и витаещото усещане за харагей. Имаше някаква дълбока увереност, която отиваше много по-далеч от резултатите, които ние, западняците, очакваме от чистата логика.
Убийствата, документите, хората. Бях сигурен, че всичко това е взаимосвързано по някакъв начин. Но колкото повече се опитвах да свържа всичко, толкова повече ми се изплъзваха отделните компоненти, сякаш самото усилие да наложа някакъв ред довеждаше до допълнителен хаос. Обърнах се към познатия ми свят на писаното слово с надеждата да намеря ключ.
Към застрашително нарастващия куп разпечатки от файловете на Ким се добавиха копия на намерената в Джорджия инка. Бях прегледал старателно изследванията му върху преследването на тибетските монаси, но единственото, до което успях да стигна, бе засилваща се потиснатост. Не се занимавах с официалните документи на китайски — предполагах, че те са източникът на наблюденията на Ким. Вместо това насочих вниманието си към инката, като изхождах от предположението, че ще имам успех при превода. Бях си поиграл предната нощ, но след престрелката съвсем обяснимо бе да не мога да се съсредоточа. Надеждата ми беше, че сутринта ще донесе повече яснота.
Инката представляваше дълъг документ — всъщност поредица свитъци. Бях прегледал файла набързо и днес се бях събудил със засилващото се чувство, че в него се съдържа някакъв ключ. Някой бе търсил тази инка с нарастваща ожесточеност и настойчивост. Където и да попаднеше тя, умираха хора. Нямаше начин някъде из редовете на тази калиграфия да не се крие нещо важно.
Инката бе сертификат, свързан с бойните изкуства. Грижливо изписаните йероглифи покриваха страниците в стандартния ред от горе на долу, а колоните се четяха отдясно наляво. Когато започнеш да четеш такъв документ, те заболява главата, понеже трябва да се бориш с рефлекса да четеш страницата като документ на английски. Но аз се бях занимавал достатъчно дълго с тези неща, за да знам, че най-разумният начин е да се оставиш на диктата на майсторите — ако не друго, Ямашита се бе постарал да ме научи поне на това.
Започнах с предпоставката, че каквото и да се съдържа в документа, то е достатъчно заплетено и че само човек с достатъчен опит ще може да го разпознае. Някой като Сакура би преценил качеството на калиграфията, сигурността на ръката на калиграфа, автентичността на туша и пергамента и всички технически аспекти на инката. Но той я бе изпратил на друг експерт. Защо?
Ходингтън вероятно бе прочел бог знае колко свитъци, но не беше експерт по въпросите на потеклото. Беше историк. Замислих се за книгата, над която бе работил — трактат върху военните истории на самураите. Беше човек, който познава този раздел от историята до най-малките подробности. Което ме караше да подозирам, както винаги, че проблемът с тази инка е в детайлите.
Беше дълъг труд. Подобен свитък не е само свидетелство за умението, притежавано от неговия собственик, но също и хроника на препредаването, изброяваща имена и дати на майстори, като всичко представляваше звено във веригата. Имаше и стандартни оценки, но те като че ли бяха копие една от друга.
Така че игнорирах повторенията и се съсредоточих върху имената. След няколко часа труд разполагах с хронологичен списък, съдържащ съответните подробности и дати. Станах, за да се разтъпча, и реших да направя почивка.
По някаква причина се сетих за Ямашита. А може би никога не го бях изваждал от мислите си. Бях затънал в проблема и се опитвах да разбера за какво изобщо става дума. Не беше много по-различно от онова, което правехме със сенсей. Той беше работил с мен години наред върху методите да се вижда по-ясно, да се разсича мъглата на емоциите и да се разбира животът. Спомних си думите на Чангпа за илюзията и предизвикателствата, срещу които се изправяме в живота. А какъв бе моят живот? Бях се обадил в университета, че съм болен, за да отделя повече време на разследването. „Дориан“ бе част от живота ми, но аз все по-силно започвах да усещам, че не е най-важната част. Ямашита и Чангпа ме бяха призовали в свят, където проблемите бяха едновременно по-ярки и по-съществени — където честта или безчестието, животът и смъртта, победата и поражението са въпроси от първостепенна важност. И разликата между едното и другото е въпрос не само на сантиметри или частица от секундата, а се състои във фундаменталната реакция спрямо кризата.