Замислих се за Сакура, Ходингтън и Ким. За един сенсей и един лама. Не можах да стигна до някакви реални заключения, така че се отървах от мислите си с една любима японска сентенция.
— Шигата на гай — прошепнах. „Нищо не може да се направи“. После поех дълбоко дъх и отново се съсредоточих върху инката.
Разказваната в свитъка история бе сложна. Предаването на традиционните бойни изкуства се извършва чрез унаследяване в рамките на системите, така че идентифицирането на участниците в този процес е важно. Но това не е никак просто. Японците силно вярвали в семейната наследственост, но естествено невинаги се раждали подходящи наследници. При това положение се стигало до осиновяване на подходящи лица. Това е предпоставка за обърквания, в основата на които е смесване на фамилни имена и титли. В допълнение, по време на феодалната епоха, не било необичайно самураите да сменят имената си в определени периоди от живота си. Можели да добавят към името си част от име, дадено им в знак на уважение от господаря на една или друга провинция. Най-сетне, старите майстори на меча понякога се оттегляли в разцвета на своите умения и често сменяли старите си имена с будистки.
След това идваше методът на датиране. Историческите ери се датират по така наречената система генго. По нея годините се наричат например „дванайсета година от управлението на Хикс“, по името на императора, седял на трона по онова време.
Инката пред мен бе документ за приемственост в бойно рю. В нея се твърдеше, че е разклонение на Ягю Шинкаге Рю — една от най-славните японски школи на меча. Това бе изненада, понеже официално се признават две разклонения на Ягю — школите Овари и Едо, — и аз никога не бях чувал за трета такава. По-скорошните подробности в линейното унаследяване бяха тайна за мен — дори днес в Япония има буквално стотици от тези стари рю. Но аз се интересувах как тази рю, при тези славни наследници, се бе изплъзнала от общественото внимание.
Свитъкът разказваше историята на Ягю Мицуйоши, основателя на Ягю Рю, и как той издал сертификат за майсторство на обещаващ воин. Прочетох го с интерес, уверен, че тук има някаква несъгласуваност. Имах големи надежди, че това ще се окаже името. Ягю Мицуйоши е добре известна историческа фигура. Но в залеза на живота си бе приел будисткото име Секишусаи. Ако инката, която четях, бе фалшива, това можеше да се прояви в несъгласуваност на имената. В зависимост от датата, на която се твърдеше, че бе станало основаването на новата рю, старият майстор би могъл да използва името Мицуйоши или Секишусаи. Но аз знаех, че повечето исторически документи в традицията на Ягю използват и двете, когато споменават за него — той беше наречен Ягю Секишусаи Мицуйоши. Всичко друго щеше да подскаже намесата на писател, незапознат с традицията на тази рю.
Това сложи край на надеждите ми. Свитъкът ясно казваше, че сертификатът за майсторство е бил връчен на Ягю Секишусаи Мицуйоши през 23-тата година от управлението на император Го-Йозеи. Наименованието на ерата бе достоверно и минах нататък.
Продължих да работя по веригата, но постепенно разбрах, че се съм се захванал с нещо, което излиза далеч извън кръга на познанията ми. За да се провери всичко, човек трябваше да има достъп до японските архиви. Започвах да мисля, че съм попаднал в задънена улица. И въпреки това тук трябваше да има нещо…
Обиколих квартала, за да прочистя мислите си. След климатика на читалнята задушаващата горещина навън бе едва ли не добре дошла. Потърсих с поглед дали някой не наблюдава сградата, или дали Хан не се навърта наоколо, но нямаше нищо такова. Чангпа бе заминал с Ямашита и Сара в онова усамотено място в планината. Не вярвах Хан да се интересува от нас в този момент. Всъщност улиците бяха почти безлюдни, така че разходката ми мина без премеждия, без да мисля за нещо конкретно, просто давах на мозъка ми възможност да си почине.