Кита бе много популярен на Западния бряг, където никога не бе имало недостиг на откачалки на тема бойни изкуства, където знаменитости жадуваха да се „закичат“ с черен колан и където изгубени души търсеха екзотично спасение. Сигурен бях, че така го бе открил и Старк. Дори холивудски звезди бяха привлечени от енигматичната му личност. Заедно с парите си естествено. В резултат за десетина години Кита бавно, но последователно бе изградил своята малка империя на бойните изкуства. Сега това вече беше национална организация с верига от школи, а на уебсайта й се предлагаха изкушаващи, но непълни илюстрации на тайните техники в системата му, рекламни снимки на великия мъж и подробна разбивка на сумата за записване.
Ямаджи — Изток бе последната перла във веригата му. „Планинският храм“ в действителност бе разпръснат из няколко места. Едно имаше в изгорените от слънцето хълмове край Ел Ей, друго — в разредения въздух на Боулдър, Колорадо, трето — в самата Флорида. Как бе намерил планина там, никой не можеше да си представи. А може да беше в „Дисниленд“ — на мен поне ми се струваше особено подходящо.
Последната му придобивка обаче бе Ямаджи — Изток — тук, в Масачузетс. Кита бе нов за тази част от страната и бе решил да организира поредица летни семинари, като начин да затвърди присъствието на Ямаджи, да спечели уважението на тукашните и да стартира маркетингова кампания, която да го „продаде“ по най-изгодния начин на местните любители на бойните изкуства. В началото се бях чудил какво бе накарало Ямашита да приеме поканата да присъства, после събитията ме бяха накарали да забравя този въпрос. Но сега той отново се появи в главата ми.
Може би, въпреки целия ми скептицизъм, се разиграваше много по-сложен харагей, отколкото можех да си представя. Играта бе по-тънка от обикновената „електрическа“ тръпка да се приближиш до опасността. Ако — за Чангпа — потокът на времето бе като гигантско надигащо се море от бъдещи върхове, далечно и неразгадаемо, нима и Ямашита притежаваше в някаква степен същата способност? И ако беше така, дали не бе усетил по някакъв начин, че се изисква присъствието му тук и сега?
Беше прав, разбира се. Не бе виждал инката, но инстинктът му се бе оказал безпогрешен. Свитъкът се бе оказал измама, опит да се обрисува бойното потекло на Кита като по-престижно, отколкото беше. И изглежда онези, които се натъкваха на истината, просто биваха убивани. А Ямашита, големият майстор на смъртоносния близък бой, характерен за старите японски майстори, отлично знаеше, че понякога най-добрият начин да победиш съперник е да се приближиш максимално до него, а не да бягаш.
И аз го знаех. Но знаех и повече. Само че онова, което в началото бе интелектуално знание, сега придобиваше все по-застрашителен аспект. Стомахът ми бе останал свит на топка през целия път. Насочвах колата в последните завои на пътя, гумите свистяха. Вече нямах обяснение на импулса, който ме бе накарал да дойда в Ямаджи. Част от мен не желаеше да мисли за неизбежната среща с моя сенсей. Само знаех, че трябва да дойда. Не че се безпокоях за безопасността на Чангпа. Или дори за Сара Клайн. Тук ме привличаше невидима сила, чието обяснение можеше да се открие само в годините тренировки в дожото. Замислих се с горчивина за това — да, можех да се боря с тези неща, но нямаше смисъл. Имаше и друго, за което носех лична отговорност.
И освен това… деши, ученикът, винаги следва своя учител.
На рецепцията дежуреше доста красива млада жена. Русата й коса бе събрана в съвременна версия на самурайски кок. Облечена бе в черна блузка с кръста на Ямаджи отпред. Имаше светли очи и ме поздрави мило, когато влязох. Рецепцията бе уютно място, сравнено с нажежения паркинг отвън, където бях оставил колата, макар да не си представях как ще изстине двигателят й.
— Добър ден — каза тя. — Добре дошли в Ямаджи. За гасшуко ли сте тук? — Вече ми подаваше формуляр за регистрация. — Доста хора дойдоха тук през уикенда, но мисля, че все още разполагаме с места за закъснелите. — Усмихна се, за да ми покаже, че е склонна да не обръща внимание на неудачния момент на пристигането ми. Встрани се виждаше рекламен плакат за семинара със списък на вълнуващите неща, които бяхме в правото си да очакваме. Имаше и няколко подбрани с вкус репродукции на старо японско изкуство, разпръснати из помещението.