С изключение на това едва уловимо за окото движение, Ямашита не бе помръднал. Противникът му усети това и удари меча си надолу, като едновременно с това отстъпи с изнесеното си ляво си стъпало, за да увеличи дистанцията между двамата. Въздъхнах — знаех, че това е краят.
Ямашита се стрелна напред, извика „Кияй!“ — изкрещяване, което като че ли се изтръгна изпод пъпа му. Векторът на атаката му бе по тангента, която трябваше да му позволи да съсече цялата дясна половина на противника, но вместо това той атакува бокена в ръцете му. Дървените оръжия се срещнаха със сух звук, внезапността на атаката бе толкова голяма, че оръжието на противника изхвърча от ръцете му, превъртя се във въздуха и падна сред наблюдателите.
Разнесе се одобрителен шепот. Но аз се питах колко от присъстващите наистина бяха видели онова, което се опитваше да им демонстрира сенсей. Бях общувал с него години наред, но дори сега откривах нови страни на старите техники.
Ямашита тръгна към мен и аз помислих за всички неща, които исках да му кажа — в мен кипеше водовъртеж от емоции, който търсеше откъде да излезе. Само че японците не постъпват така. Пристъпих напред и коленичих на ръба на платформата, както би постъпил всеки закъснял, за да поиска официално разрешение да се включи в тренировката. Бях правил това хиляди пъти. Движенията ми бяха толкова познати, че ги изпълнявах почти автоматично — колениченето, усещането при поставянето на ръцете върху пода — стари и съвсем обикновени подробности. Въпреки това в тях имаше смисъл и детайли, които, макар да оставаха незабелязани от присъстващите, бяха съвсем реални за нас двамата.
В типичния случай, когато ученик иска разрешение да се включи във вече започнала тренировка, Ямашита щеше да остане прав и нетърпеливо щеше да кимне рязко на ученика да се присъедини към групата. Днес стана нещо по-различно. Той се плъзна към мен, като държеше оръжието в дясната си ръка, с върха надолу и острието обърнато назад, към него. Това бе необичайно. В повечето случаи държеше бокена в лявата си ръка — позиция, от която можеше да го използва моментално, без забавяне. Позата бе на недвусмислен поздрав. Знак на уважение.
Ямашита коленичи пред мен с подсъзнателно удаващата му се грациозност на стар майстор. Лицето му беше безстрастно. Поклоних се дълбоко. Отвърна ми със същото. Изправихме се и за един къс миг се погледнахме внимателно. И тогава той се усмихна.
— Тук си — каза простичко. А аз почувствах да ме обзема познатото ми успокоение. Има много начин да обезоръжиш един човек.
— Видях инката — казах му. — Има и друго…
— Да?
— Мисля, че има опасност, сенсей — прошепнах. Не исках никой да ни чуе, но и съзнавах известната мелодраматичност в думите си.
— Мислиш? Аз пък вярвам, че има нещо повече от това, Бърк. — Беше доволен, необяснимо защо. После продължи: — Опасност, да. В това няма никакво съмнение. — Пак ме погледна и ми се стори, че забелязвам в погледа му нещо като одобрение. После замислено погледна наобиколилите ни ученици. — Можеше да си ми полезен по-рано, Бърк — каза вече високо. — Тук има голяма опасност… — и развеселено присви очи, — защото сме заобиколени от стотици воини. Никой от които май не знае как да удържи оръжието в ръката си.
Разбрах, че мястото не е подходящо за разговор, и кимнах на скритото послание, което ми изпращаше.
— Нека се видим тук след вечеря — тихо предложи той. — Тогава ще поговорим и ще послушаме нощните звуци на гората.
— Как е храната? — попитах го; придържах се към привидно небрежния тон на разговора.
— Храната не е зле. Кафето обаче не струва. — Думите му бяха тъжни, но очите му блещукаха.
21.
Истински вярващи
Същия ден пристигнаха Мики и Арт, следвани от местни полицаи. Брат ми още беше бесен на мудността, с която бе реагирала на искането му нюйоркската полиция, и на бюрократичните хватки, нужни, за да се прехвърли едно разследване от един щат в друг. Местните полицаи вежливо разпитаха хората на Кита, показаха им снимките на Монголеца и получиха очакваното отрицателно поклащане на глава. Никой не го бе виждал. Самият Кита пътувал за насам от Ел Ей, така че полицаите обещаха да се върнат.