След разпитите тръгнах с тях надолу към мястото, където бяха паркирали.
— Това е дивотия — изръмжа брат ми. — Някой знае нещо, но не го казва.
Един от местните полицаи сложи на носа си авиаторски очила и кимна без никакъв ентусиазъм. Беше широкоплещест, но достатъчно млад и все още тесен в кръста.
— Сигурно си прав. — Имаше медночервена коса, ниска подстрижка и светлосиви очи. Значката на грижливо изгладената му риза казваше „Уолас“.
— И какво ще правим сега? — поинтересува се Арт. Разтриваше машинално белега на китката си. Това беше нов навик.
Брат ми го изгледа и отмести поглед.
Отговори му местният полицай:
— Ще покажем насам-натам снимката на вашия заподозрян. Местните обикновено имат представа кой се отбива в малките им градчета.
— Какво ще кажеш? — попита брат ми партньора си. — Да се позадържим ли?
— Разбира се. Защо не? — каза Арт. После погледна Уолас. — Вие, момчета, ще ни съдействате ли?
Полицаят кимна.
— Не знам дали да не слезеш при местните в града — поколеба се Мики. — Нали разбираш, Хан може да се появи на друго място. А аз ще поема нещата тук.
Дори за мен оправданието беше зле скалъпено.
Арт се ядоса.
— Какво ми казваш, Мик? — Брат ми вдигна ръце, за да го успокои, но Арт продължи: — Какво!? Мислиш, че не мога да се справя, нали? — И се обърна към пътя с ръце на кръста. — Мамка му!
— Добре де, стига. — Мики погледна виновно местния полицай. — Ще дебнем тук, на входа. И ще чакаме да се появи Кита.
Уолас погледна единия, после другия. Не каза нищо, помисли около минута, после кимна, макар да бе ясно, че не е съвсем сигурен дали постъпва правилно.
— Окей. Имаме ли човек вътре, който може да ни информира, ако онзи се появи там?
Мики кимна към мен и каза:
— Той.
— Става. Когато се появи заподозреният, господин Бърк, надявам се знаете какво да правите?
— Ще ви се обадя — отговорих послушно.
— И после побягваш, накъдето ти видят очите — допълни брат ми.
С приближаването на нощта намерих Ямашита. Седнахме на една пейка до ручея, с лице към гората. Исках да му разкажа какво бях научил и той, предполагам, усещаше нетърпението ми. Беше така типично за него да ме накара да се успокоя насила. Но може би го правеше не само заради мен. След разговора ми с Чангпа бях опитал да премисля нещата от много ъгли. Ямашита несъмнено усещаше възбудата ми, но с изненада установих — по реакцията му на случайно минаващите покрай нас, — че и той не е спокоен. Изглежда, връзката учител — ученик действаше двупосочно: той винаги можеше да разчете мислите ми, но и аз все по-често бях в състояние да разчета неговото душевно състояние. В резултат тишината между нас изглеждаше изпълнена с неизречени неща. Лекото напрежение във въздуха бе просто осезаемо — излъчваше се от него като бръмченето на мощен трансформатор. Ямашита заговори, като внимателно подбираше думите си и се стараеше да не повишава глас.
— Значи полицията най-сетне намери инката? — Кимнах и той продължи: — И какво ни казва тя? Даде ли ти онова, на което се надяваше?
— Тя е измама — отговорих. — Потеклото на Кита е изфабрикувано.
Не мога да кажа, че думите ми го изненадаха. „Нима си знаел нещо през цялото време?“, попитах го наум. Но не зададох въпроса си на глас.
Ямашита вдигна ръка да говоря по-тихо. Беше се преоблякъл и сега беше със стари панталони и безукорно бяла тениска. Не беше висок и както бе седнал, можеше да клати крака, сандалите му зори леко разравяха праха под седалката. Той се огледа небрежно, за да провери има ли около нас някой, после заби поглед в горичката — канарите и дърветата бавно се размиваха в сумрака.
— Значи така — каза накрая сенсей. — Построил е света си върху лъжа. Но нека това не те заблуждава. Този човек е много изкусен. — Учителят ми ме погледна. — Трябва да отделиш малко време, за да понаблюдаваш учениците му, професоре. Има нещо, което може да се научи.
Кимнах, но знаех, че той се опитва да изгради по някакъв начин старата връзка помежду ни с разговор на банална тема като тренировките. Зарязах тази мисъл заради нещо по-неотложно.
— Кита, Хан и… Старк. Замислили са нещо.
— Да… Старк — каза Ямашита и кимна. — В него долавям объркване… а не зли мисли. — Усмихна се на себе си. — Но всеки ученик е различен вид проблем.