— Ринпоче мисли, че Старк ще се забърка в някаква опасност — напомних на учителя си. — Смятам, че не е видял нещата ясно. Според мен Старк е част от опасността.
— Може би — каза Ямашита и беше ясно, че не желае да обсъжда това повече. Стана и слезе до ручея. Мина леко по разпръснатите камъни и навлезе в притъмняващата горичка. Последвах го и мракът започна да ни обгръща като мъгла.
— Днес, когато инструктирах учениците… — започна Ямашита, — запомни ли предупреждението ми?
— Разбира се. Нуждата от концентрация. Контролирането на центъра.
— Едновременно с това ги посъветвах да не отклоняват вниманието си — напомни ми той. Чу ме да поемам дъх, но предпочете да заговори, преди да мога да реагирам. — И аз съм разтревожен, Бърк. Но мисля, че има по-важни неща от Старк, за които да се безпокоя. Полицията смята, че този… Хан, е убил трима души, нали? Но от това, което знаем за него, трябва да приемем, че го е направил като… наемник.
— Така мисли Мики — казах му.
— Добре. Мисля, че трябва да уважим интуицията му в тези неща. Такаа… значи Хан е оръжие. Но то сече само там, където бъде насочено. Кой обаче го насочва?
— Кита — подсказах аз.
— Възможно е — отговори Ямашита. — Знам, че за човек като Кита е изключително важно да се запази тайната на инката. Изисква го неговата гордост. И гордостта на неговите последователи…
— Но достатъчно ли е това, за да ги накара да убият, за да се запази тайната? — попитах. Трябваше да съм честен. Дори в този момент още не бях сигурен. Знаех, че съмнението се усеща в гласа ми.
— Не знам. Емоция като гордостта е силна, това е несъмнено — тихо каза Ямашита, докато бавно вървеше през гората по никаква едва различима пътечка. — Говорим за горди хора. — Той ме погледна. Очите му се губеха в сенките. — Ти знаеш нещо по въпроса. За последователите на Кита такава гордост е незряла, но въпреки това достатъчно силна.
— Като у Старк например — не се сдържах.
Той не обърна внимание на коментара ми.
— Гордостта може да ни заслепи и да не видим истината — напомни ми Ямашита. — Или да ни накара да не искаме да я признаем. Емоцията е като тъмнината, която ни пречи да следваме пътеката.
Направих погрешна стъпка и две камъчета под краката ми изчаткаха едно в друго. Ямашита спря и ме изчака. Силуетът му се очертаваше като призрачна сянка.
— Тук може да има нещо повече, отколкото можем да разберем засега — продължи учителят ми. — На пръв поглед като че ли насилието следва онези, които са прочели инката, но определено онзи журналист, който е бил убит…
— Ким — помогнах му аз.
— Да. Ким е работил над нещо повече от това, нали?
Може би се дължеше на илюзията от анонимност в мрака, но ми беше леко да разговарям с него.
— Да, не бива да забравяме и китайците. Но какво работи Хан за тях?
— Аха — натърти той. — Китайците… Знаеш ли, че в последния момент тук е поканена да направи демонстрация група изпълнители на ву-шу!
Ву-шу е съвременно, изключително акробатично изкуство с корени в континентален Китай. Знае се, че се радва на солидно субсидиране от централното правителство. Но аз не виждах каква е връзката с онова, което ни вълнуваше.
Учителят ми въздъхна в мрака.
— На мен ми се струва, че сред изпълнителите има… пазачи. Хора, които не се вълнуват от възможността да тренират тук.
— Това започва да става все по-заплетено — признах аз. После осъзнах нещо. — Значи ние сме тук и всичко необяснено до момента сочи насам. Кита, Ринпоче, китайците… Липсва единствено Хан! — Видях в полумрака усмивката му. — Ти си знаел, че има връзка. Затова си и дошъл. За да разбереш какво става. — Изпитвах в равни части облекчение и раздразнение. Ямашита бе доловил опасността, но не бе по-близко от мен до неясния й източник. — Трябваше да ми кажеш, преди да тръгнеш.
Ямашита почти се бе скрил пред мен.
— Бърк, идването тук е опасно. Може да се окаже дори някаква клопка. Усетих го смътно, но не бях сигурен. Дори Ринпоче не можеше да види точно срещу какво се изправяме…
— Той има ли някакви предположения какво става?
— Пристигна вчера и засега се въздържа от контакти. Не успях да се видя с него.
За момент се запитах дали Ринпоче се крие, или хората на Кита не искат да се срещне с Ямашита. Но все още не можех да забравя нежеланието на Ямашита да сподели с мен.