— Трябваше да ми кажеш — настоях отново. — Заслужил съм доверието ти. — Не му напомнях това за пръв път и двамата го знаехме.
Учителят ми отговори с напрегнат и твърд глас. Думите долетяха до мен през мрака и въздействието им се подсилваше от нощта и тишината около нас.
— Бърк, аз правя каквото правя по основателни причини. Не можеш да ми търсиш сметка. — Сгълчаването му сякаш сгъсти напрежението в тъмнината. — Аз съм твоят сенсей. През всички тези години си се борил. И струва ми се най-трудно ти е да проумееш точно това.
Почувствах се глупак. Ушите ми пламнаха. Понечих да кажа нещо, но той естествено ме изпревари:
— Мисли! Гледай! Не съди за нещата по това, което е на повърхността.
След това го чух леко да въздиша.
— Ако ти бях казал онова, което подозирах — каза той с много по-мек, почти нежен глас, — ти щеше да ме последваш тук, без да се замислиш, нали?
— Да, сенсей — отговорих прегракнало.
— И така щеше да се изложиш на опасност — тихо каза той. — Знам как реагират хората на подобно искане… Знам как ти сам го прие преди време — допълни все така тихо. — Не е лесно да предприемеш подобен ход.
— Но аз все пак съм тук — напомних му; изисквах някакво признание от него.
— Дааа… — проточи той и продължително въздъхна. — Но постъпваш така по своя воля. Не съм ти го наложил. Това е път, избран от теб самия. Както следва да бъде. Като ученик, правото ти на избор е ограничено. Като воин ти трябва да се научиш сам да избираш. — Нова въздишка, тих звук в тъмнината. — Трудно е…
Кимнах, макар че не ми беше съвсем ясно. Коремът ми гореше и някак се чувствах изваден от равновесие. Учителят ми владее това до съвършенство: всеки път, когато дръзнеш да помислиш, че ти е ясен или че ти е показал всичко, каквото има за показване, той те изненадва. И това те кара да погледнеш отново на нещата, вече с друг поглед. Дори в тъмнината.
Бавно поех въздух и се вслушах в звуците на нощта. Чувах шумоленето на вятъра в клоните. Шепотът на листата над главите ни. Свиренето на комар около главата ми. Някъде пред нас, нагоре по склона, нещо тежко глухо се удари в камък. Сърцето ми подскочи.
— Излезли са елени — обади се моят учител. — Крият се от опасността през деня и се движат само когато преценят, че е безопасно.
— Но за нас не е безопасно, сенсей — осмелих се да кажа с увереност, която ме изплаши.
— Вярно, не е. Но трябва да чакаме и да наблюдаваме. Кита ще пристигне утре. Доколкото ми е известно, още не се е появил и онзи, когото наричате Монголеца. Видя ли как постъпих днес по време на урока по тачи-дори?
— Комбинация от рипон-ме и кендо-но-ката — отговорих. Това бяха основни техники.
— Хай. Изчаках и използвах семе, натиск, за да го принудя да предприеме нещо. Ние ще направим същото. — Усетих тялото му да се промушва покрай мен, на път в обратна посока.
Ние. Вървях по стъпките му към слабите далечни светлини на Ямаджи — блестяха като лъч на фалшива надежда в гората.
В планината утрото не настъпва бързо. Денят се просмуква малко по малко със светлина и минават часове, преди слънцето да надникне над върховете и да стопли света. А в гората се стеле хладна пара и всичко е мокро от роса. Сякаш природата не желае да се раздели с покривката на мрака. Или може би така е само с мен. Имах чувството, че този ден ще е изпълнен с трудни откровения.
Но човек трябва да нрави каквото е нужно, а не каквото иска.
В едно бях напълно съгласен с Ямашита — кафето беше скапано. Бях отишъл в заведението още преди наоколо да закипи живот. Приключих набързо с изхвърлянето на съдържанието на чашата си в храстите. Не че нямаше да мога да го издържа, просто бе време за тичане.
Гасшуко предвиждаше крос всяка сутрин. Срещата беше в заседателния център, където хората идваха по двама и по трима и подскачаха в опит да загреят. Личеше си, че някои от тях имат мускулна треска в резултат на заниманията през последните няколко дни. Видях поне няколко души да пият хапчета, докато закусваха.
В духа на основополагащата тема на целия семинар повечето хора бяха дошли с поне част от спортните си екипи. Панталоните ги се радваха на най-голяма популярност, заедно с тениските с лого на най-различни дожо. Аз бях облякъл тениска, подарена ми от Мики преди няколко години. На гърба й бе щампована голяма халба тъмна пенлива бира, под която се мъдреха думите „Вече не само за закуска“. Предполагам всички ние имаме нещо, което искаме да кажем на околните.