— Все още нямам всички фрагменти от мозайката — завърших, — но връзките са ясни. Тук има тайни, които Кита държи да останат скрити. А някой му върши мръсната работа. — Разказах му каквото ми беше известно за Хан, после го попитах направо дали според него Старк може да е замесен.
Чангпа примижа болезнено.
— Той е един объркан млад човек, доктор Бърк. Но дори при това положение не мога да допусна такова нещо за него…
— Може да се наложи да го допуснете — казах. — Помислете сам: той пристига тук и започва да си вре носа в проблемите на вашата охрана. Занимава се с това кой да има достъп до вас и кой не. — Ламата кимна. — Опитва се да попречи на хората да ви досаждат.
Монахът се отпусна на стола си.
— Доктор Бърк… аз усещам в него… душевен смут. Нищо повече. И все още имам надежда, че главата му един ден ще се изчисти.
„Да се изчисти главата му би било прекрасно“, помислих си. Но някаква нотка в гласа на ламата ми подсказваше, че има още нещо.
— Ринпоче — започнах умолително; мъчех се да измисля начин да го накарам да ми каже някои неща. — Тъмнината, която видяхте… долината. Нашето приближаване към нея. Казахте, че сте видели там и Старк.
Той тъжно ми се усмихна.
— Моите видения… Има много начини да се знае, Бърк. Аз съм убеден, че някой, може би китайското правителство, би искало да ми запуши устата. И че някой е запушил устата на бедните хора, които бяха убити. Но свързани ли са тези неща? Не виждам как. И ако са, защо тогава и аз не съм мъртъв? — Поклатих глава, неспособен да отговоря. — Всъщност мен нищо не ме свързва с Кита. Защо той ще се интересува от мен? Няма логика.
Седнах по-напред, защото исках да подчертая нещо.
— Но вие сам казахте, че има много начини да се знае. Мисля, че вече започвам да разбирам това. — Той ме погледна с обич, като се гледа способен ученик. Тук нещо се готви, Ринпоче — казах настойчиво. — Не мога да повярвам, че не го усещате. Какво вижда вътрешното ви око?
Той въздъхна.
— Аз не виждам всичко, доктор Бърк. Има опасност, да. Но опасност винаги има. Реших да потърся помощ от стар приятел и неговия ученик, но в моите видения никога не съм виждал ролите, който ще играете. — Спря за секунда и погледна към ярко осветената поляна отвън. — Дори сега нещата са замъглени.
— Но какво виждате? — тихо и все още с надежда попитах аз.
Той рязко затвори очи. Не можех да преценя дали това бе опит да види по-добре, или да блокира видението. Седеше на стола, отпуснал изморено големите си ръце в скута си. Не каза нищо.
— Трябва да се махнете от тук — казах.
Но той поклати глава.
— Ако можех. Те ме наблюдават, нали разбирате. — После, изглежда, събра вътрешните си сили и изправи рамене. — Няма да си тръгна. Все още имам надежда за Старк… — Погледна ме и се усмихна тъжно. — Буда знае, че способностите ни да разбираме са немощни, но иска поне състраданието ни да е безгранично като океана.
Какво можеш да отговориш на това? Оставих го и се измъкнах през плъзгащата се стъклена врата и в гората. Ламата седеше абсолютно неподвижно на стола си, загледан в неща, които само той можеше да види.
Ямашита Сенсей чакаше. Искаше от мен да ръководя практическо занятие на група амбициозни ученици — мъже и жени, — които определено не изгаряха от ентусиазъм с тях да се занимавам аз, а не Ямашита. Учителят не бе сметнал за нужно да ме осведоми какво точно мисли да прави, докато водя тренировката, но безизразното му лице ми казваше много неща. Той щеше да направи обиколка из Ямаджи. Щеше да открие слабите места. Щеше да потърси опасност. В този човек имаше една неспокойна бдителност дори когато привидно нямаше никакъв повод за тревога. Това обаче е отличителната черта на онези, които винаги оцеляват.
Застанах пред класа на слънчевата поляна. Тревата беше гъста и старателно окосена, но дори при това положение се усещаха достатъчно неравности, така че имаше допълнително предизвикателство за всички босоноги. Довечера много хора щяха да имат проблеми с пръстите на краката.
Избрах за тема на занятието дистанцията. Идеята е, че човек трябва да се старае да поддържа оптимално разстоянието между двамата сражаващи се. Практически погледнато, опитах се да накарам двойките ученици да могат да поддържат бокените си в постоянен контакт, като остриетата им се докосват кръстосани на пет до седем сантиметра под върховете. Когато Ямашита кръстоса меч с твоя, в оръжието му сякаш има магнит и той те следва като залепен, каквото и да направиш. Звучи лесно, но когато двама души се обикалят взаимно, опитвайки се да постигнат някакво превъзходство, съвсем не е така. Номерът е да се отпуснеш и едновременно да си постоянно концентриран, но както е с повечето неща в живота: лесно е да се каже, трудно — да се направи. Аз мога да го правя, но и за мен е напрежение, дори след толкова години тренировки.