Том Роб Смит
Дете 44
Лев Демидов #1
На родителите ми
Съветски Съюз, Украйна, село Чорная
25 януари 1933 г.
Сега, когато Маря беше решила да умре, щеше да се наложи котката ѝ да се грижи сама за себе си. Тя вече достатъчно се бе грижила за нея. Отдавна плъховете и мишките бяха изловени и изядени от селяните. А после бяха изчезнали и домашните животни. Всички, с изключение на едно, тази котка, нейният приятел, която беше скрила. Защо не я уби? Имаше нужда от нещо, заради което си струва да живее, нещо, което да защитава и обича — нещо, заради което да оцелее. Беше си обещала да продължи да я храни до деня, когато вече няма да може да храни себе си. И този ден беше днешният. Вече беше нарязала кожените си ботуши на ивици, беше ги сварила с коприва и семена от цвекло. Беше ровила за червеи и дъвкала дървесна кора. Тази сутрин, бълнувайки от глад, загриза крака на кухненския стол, докато във венците ѝ не се забиха дървени тресчици. Като я видя, котката избяга, завря се под леглото и отказа да излезе дори когато Маря коленичи и я извика по име, за да я приласкае. В този миг Маря реши да умре, защото нямаше какво да яде и кого да обича.
Тя изчака да падне нощта и едва тогава отвори входната врата. Мислеше си, че под прикритието на мрака котката ѝ по-лесно ще може да се шмугне в гората. Ако я видеше някой от селото, щеше да се опита да я улови. Дори когато самата тя бе тъй близо до смъртта, тревожеше я мисълта, че котката ѝ също може да загине. Утешаваше се със съзнанието, че изненадата ще помогне. В селото, където мъжете дъвчат буци пръст с надеждата да намерят мравки или яйца на насекоми, където децата ровят в конските фъшкии с надеждата да намерят несмляно зърно, а жените се бият за оглозгани кокали, никой нямаше да предположи, че все още може да има жива котка, Маря беше сигурна в това.
Павел не вярваше на очите си. Животинката беше непохватна, слаба, със зелени очи и черна козина на петна. Без съмнение беше котка. Той събираше дърва за огрев, когато видя как изскочи от къщата на Маря Антоновна, пресече заснежения път и се втурна към гората. Павел затаи дъх и се огледа. Никой не беше видял котката. Наоколо нямаше жива душа, прозорците бяха тъмни. Тънки струйки дим, единственият признак на живот, се издигаха нарядко от комините. Селото сякаш бе погребано от силния снеговалеж, всички признаци на живот бяха изчезнали. Снегът се стелеше непокътнат, само тук-таме се забелязваха стъпки и нямаше прокарана нито една пътека. Дните бяха тихи като нощите. Никой не се надигаше за работа. Нито един от приятелите му не излизаше да играе, всички оставаха по къщите си и лежаха, сгушени със семействата си в леглата, хлътнали очи гледаха втренчено тавана. Възрастните бяха заприличали на деца, а децата — на възрастни. Повечето дори се бяха отказали да търсят храна. Така че появата на котка бе истинско чудо — внезапно появяване на същество, чийто вид се смяташе за изчезнал.
Павел замижа и се опита да си спомни кога за последен път бе ял месо. Когато отвори очи, устата му се бе напълнила със слюнка. Тя се стичаше гъста от двете ъгълчета на устата му. Избърса я с опакото на дланта си. Развълнуван, пусна на земята наръча съчки и изтича вкъщи, бързайки да съобщи забележителната новина на майка си Оксана.
Оксана седеше, завита във вълнено одеяло, и с невиждащи очи гледаше в пода. Остана неподвижна, пестеше сили, докато мислеше как да спаси семейството си, мисли, които изпълваха всеки неин час, когато беше будна, и населяваха неспокойния ѝ сън. Тя беше една от малкото, които не се бяха предали. Никога нямаше да се предаде, поне докато имаше синовете си. Но решимостта не беше достатъчна, трябваше да внимава: неправилно прецененото усилие можеше да означава пълно изтощение, а изтощението неминуемо означаваше смърт. Преди няколко месеца Николай Иванович, съсед и приятел, беше предприел отчаян опит да проникне в държавния хамбар. Не се върна. На следващата сутрин жена му и Оксана тръгнаха да го търсят. Намериха го край пътя, проснат по гръб — подобно на скелет тяло с издут корем, натъпкано със суровото зърно, което беше погълнал малко преди да умре. Докато жена му плачеше, Оксана изгреба останалото зърно от джобовете му и го подели с нея. Когато се върнаха в селото, жената на Николай разказа новината на всички. Вместо да я съжалят, всички ѝ завидяха, мислейки само за зърното, което тя имаше. Оксана я сметна за наивна глупачка — беше изложила и двете на опасност.
Мислите ѝ бяха прекъснати от тропота от бягащи нозе. В селото вече никой не бягаше, освен ако нямаше важни новини. Изправи се, обзета от страх. В стаята се втурна Павел и, останал без дъх, извика: