— Благодаря.
На вратата Фьодор стисна ръката на Лев.
— Извинете нашата невъздържаност. Всички сме много разстроени.
— Няма да докладвам. Както казах, нека с това всичко да приключи.
Лицето на Фьодор се вкамени. С мъка изрече горчивите думи:
— Синът ми загина в ужасна злополука.
Лев слизаше по стълбите, дишайки дълбоко с облекчение. Атмосферата в стаята беше задушаваща. Радваше се, че са приключили, че въпросът беше решен. Фьодор е добър човек. Примири ли се веднъж със смъртта на сина си, ще му е по-лесно да приеме истината.
Лев спря. Чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Беше момче на седем-осем години.
— Аз съм Жора, другарю, по-големият брат на Аркадий. Може ли да разговарям с вас?
— Разбира се.
— Вината е моя.
— И каква е вината ти?
— Смъртта на брат ми: замерих го със снежна топка. Направих я от сняг, камъни и кал. Аркадий го заболя, топката го удари по главата. И той побягна. Сигурно е бил замаян, може би затова не е видял влака. Калта, която намериха в устата му: вината е моя. Замерих го с нея.
— Смъртта на брат ти е нещастен случай. Няма причина да се чувстваш виновен. Но направи добре, като ми каза истината. А сега се върни при родителите си.
— Не съм им казал за снежната топка с калта и камъните.
— Не е нужно да знаят.
— Много ще се разсърдят. Защото тогава го видях за последен път. Винаги толкова хубаво си играехме. И щяхме пак да си играем, щяхме да се сдобрим, отново да бъдем приятели, сигурен съм. Но сега не мога да се сдобря с него, не мога дори да му кажа, че съжалявам.
Лев слушаше признанието на момчето. То искаше прошка. Разплака се. Смутен, Лев го погали по главата и промърмори нещо, сякаш това бяха думи от приспивна песен:
— За нищо не си виновен.
Село Кимово, сто и шейсет километра северно от Москва
Същия ден
Анатолий Бродски не беше спал три денонощия. Беше толкова уморен, че дори най-обикновените движения изискваха напрежение на силите. Вратата на плевнята пред него беше заключена. Знаеше, че трябва да я избие. Задачата му се струваше немислима. Просто нямаше необходимите сили. Заваля сняг. Вдигна поглед към нощното небе, умът му блуждаеше и когато най-сетне осъзна къде е и какво трябва да прави, снегът бе покрил лицето му. Облиза снежинките по устните си и разбра, че ако не влезе вътре, ще умре. Съсредоточи се и ритна вратата. Пантите изскърцаха, но вратата не помръдна. Ритна я отново. Дъските се разцепиха. Окуражен, той събра последните си сили, прицели се в катинара и ритна вратата за трети път. Дървото се пропука, вратата се отвори. Той застана на входа, за да свикнат очите му с мрака. В единия край на плевнята, в оградено място, имаше две крави. В другия край бяха струпани инструменти и слама. Разстла няколко груби чувала върху замръзналата земя, закопча палтото си, легна, кръстоса ръце и затвори очи.
От прозореца на спалнята си Михаил Зиновиев видя, че вратата на плевнята е широко отворена. Тя се люлееше напред-назад от вятъра и снегът влизаше вътре. Обърна се. Жена му спеше. Реши да не я безпокои, облече тихо полушубката си, обу валенките и излезе.
Вятърът се беше усилил, вдигаше облаци от сняг и го запращаше в лицето на Михаил. Той вдигна ръка, за да заслони очите си. Като наближи плевнята, погледна през пръстите си и видя, че катинарът е разбит и вратата е отворена. Надникна вътре и след като очите му свикнаха с мрака, забеляза очертанията на мъж, легнал в сламата. Без ясна представа какво ще направи, влезе в плевнята, хвана вилата, приближи се до спящия и я насочи към корема му, готов да го прободе.
Анатолий отвори очи и видя нечии покрити със сняг валенки на сантиметри от лицето си. Претърколи се по гръб и вдигна поглед към мъжа, надвесил се над него. Зъбите на вилата бяха насочени право към корема му. Никой от двамата не помръдна. Дъхът им образуваше пара, която ту се появяваше, ту изчезваше. Анатолий не се опита да хване вилата. Не се опита и да се отмести.
Останаха така вцепенени, докато Михаил не усети парещ срам. Ахна, сякаш невидима сила го блъсна в диафрагмата. Хвърли вилата и падна на колене.
— Моля те, прости ми.
Анатолий седна. Адреналинът го беше събудил, но тялото го болеше. Колко ли беше спал? Малко, твърде малко. Гласът му беше дрезгав, гърлото сухо.
— Разбирам. Не трябваше да идвам тук. Не трябваше да те моля за помощ. Сега трябва да мислиш за семейството си. Изложих те на опасност. Аз съм този, който трябва да моли за прошка.
Михаил поклати глава.