— Изплаших се. Паникьосах се. Извинявай.
Анатолий погледна навън, към снега и мрака. Не можеше да тръгне веднага. Щеше да загине. Разбира се, повече няма да може да спи. Но имаше нужда от подслон. Михаил чакаше отговор, чакаше Анатолий да му прости.
— Няма за какво да ти прощавам. Не си виновен. На твое място бих направил същото.
— Но ти си мой приятел.
— Все още съм твой приятел и винаги ще бъда. Чуй ме: искам да забравиш, че тази нощ съм идвал тук. Забрави, че съм те молил за помощ. Запомни ни такива, каквито бяхме. Запомни ни като най-добри приятели. Направи го за мен и аз ще направя същото за теб. Ще си отида, щом съмне. Обещавам. Ще се събудиш и ще продължиш да живееш както преди. Уверявам те, никой няма да разбере, че съм бил тук.
Михаил отпусна глава и заплака. До тази нощ вярваше, че би направил всичко за приятеля си. Но това бе лъжа. Неговата вярност, смелост и приятелство се оказаха слаби — бяха се огънали при първото сериозно изпитание.
Нищо чудно, че неочакваното появяване на Анатолий изненада Михаил. Анатолий пристигна в селото, без да предупреди. Въпреки това го посрещнаха топло, предложиха му храна, питие и легло. Но домакините разбраха причината за внезапното му идване, когато научиха, че се е запътил на север, към финландската граница. Не спомена обаче, че го издирва МГБ, Държавна сигурност. Нямаше нужда, те се досетиха сами — беше беглец. Щом това стана ясно, той вече не беше добре дошъл. Наказанието за оказана помощ и укриване на беглец беше разстрел. Анатолий го знаеше, но се надяваше, че приятелят му е готов да поеме риска. Дори се надяваше, че може би ще го изпрати до северната граница. МГБ не търсеше двама души, още повече че Михаил имаше познати в градовете по пътя до Ленинград, включително в Калинин и Новгород. Наистина искаше твърде много от него, но някога беше спасил живота на Михаил и макар никога да не е смятал, че неговият приятел му е задължен и трябва да му върне дълга, то бе само защото не предполагаше, че ще има нужда от такава услуга в замяна.
По време на разговора им стана ясно, че Михаил не е готов да поеме подобен риск. Всъщност той не бе готов да поеме никакъв риск. Жена му често прекъсваше разговора и искаше да поговори насаме с мъжа си. При всяко прекъсване гледаше Анатолий с неприкрита злоба. Обстоятелствата изискваха благоразумие и предпазливост, които бяха част от всекидневието. А не можеше да се отрече, че той бе изложил на опасност семейството на приятеля си, семейство, което обичаше. Въпреки първоначалните си очаквания каза на Михаил, че иска само да преспи в плевнята им. И ще си тръгне на сутринта. Ще върви до най-близката гара, както и беше дошъл. А за счупения катинар на плевнята семейството можеше да обясни, че е влизал крадец. Вярваше, че тези предпазни мерки са успокоили домакините му.
Анатолий, който не можеше да гледа приятеля си да плаче, сложи ръка на рамото му.
— Ти за нищо не си виновен. Всички ние просто се опитваме да оцелеем.
Михаил спря да плаче. Вдигна поглед, избърса сълзите си. Разбирайки, че се виждат за последен път, приятелите се прегърнаха.
Михаил се отдръпна.
— Ти си по-добър от мен.
Изправи се, излезе от плевнята и притвори внимателно вратата, като нарина с крак сняг, за да я задържи затворена. Обърна се с гръб към вятъра и закрачи бавно и тежко към къщата. Ако беше убил Анатолий и съобщил за него, щеше да гарантира безопасността на семейството си. А сега трябваше да поеме риск. Оставаше му само да се моли. Никога не се е държал като страхливец и дори по време на войната, когато постоянно рискуваше живота си. Някои дори го наричаха храбрец. Но сега се страхуваше за семейството си. Можеше да си представи много по-лоши неща от собствената си смърт.
Вкъщи събу валенките си, съблече полушубката и влезе в спалнята. Изненадан, видя жена си да стои до прозореца и да гледа към плевнята. Като го чу да влиза, се обърна. Дребната ѝ фигура не подсказваше, че е способна да вдига тежести, да носи на плещите си цялата къща и дори да коси, да работи по дванайсет часа на ден, да държи семейството си сплотено. Не даваше и пет пари, че Анатолий някога бе спасил живота на мъжа ѝ. Не я интересуваше историята на приятелството им. Предаността и чувството за дълг за нея бяха абстрактни понятия. Анатолий беше заплаха за безопасността им. Реална заплаха. Тя искаше той да си отиде колкото може по-скоро, по-далеч от семейството ѝ и в този момент го мразеше — грижливия, скромен приятел, когото някога бе обичала и посрещала като скъп гост — повече от всеки друг на света.
Михаил целуна жена си. Бузата ѝ беше студена. Хвана я за ръката. Тя го погледна и забеляза, че е плакал.