Василий беше приключил с претърсването на кабинета на ветеринарния лекар и очевидно беше доволен от себе си. Подаде на Лев смачкано листче, което, както обясни, намерил зад бюрото на предателя. Цялата кореспонденция била изгорена — както и в жилището му — но в бързината предателят пропуснал да изгори това. Лев го прочете. Писмото беше от приятел, който канеше Анатолий да му гостува по всяко време. Адресът беше частично зацапан, но името на града личеше ясно: Киев. Лев сгъна писмото и го върна на заместника си.
— Писано е от Бродски, а не от приятел. Искал е да намерим това писмо. Не е тръгнал за Киев.
Писмото явно беше писано набързо. Почеркът беше колеблив и зле фалшифициран. Примамката беше смешна и, изглежда, целеше единствено да остави впечатлението, че писмото е писано от приятел, към когото Бродски би се обърнал при нужда. Адресът бе преднамерено зацапан, за да не се установи бързо до кого е адресирано и така да се докаже фалшивостта му. Намирането на писмото зад бюрото беше планирано.
Василий се опита да убеди Лев в достоверността му.
— Ще бъде пропуск да не се отработи киевската следа докрай.
Макар да не се съмняваше, че писмото е фалшиво, Лев си помисли дали да не изпрати Василий в Киев като предпазна мярка да се защити срещу евентуални нападки, че е пренебрегнал уликата. Отхвърли тази мисъл, защото, както и да водеше разследването, ако не заловеше заподозрения, с кариерата му беше свършено.
Отново се зачете в досието. От него личеше, че Бродски беше приятел с Михаил Святославович Зиновиев, демобилизиран от Червената армия след тежко измръзване. Бил на границата между живота и смъртта и се наложило да ампутират няколко пръста на краката му, след което бил освободен от военна служба. Операцията бил направил Бродски. Пръстът на Лев се спусна надолу по редовете в търсене на настоящия му адрес.
Кимово.
Лев се обърна към Василий и забеляза киселото му изражение.
— Тръгваме.
Трийсет километра северно от Москва
15 февруари
Пътищата извън Москва бяха заледени и макар да бяха сложили вериги на гумите, пътуваха с не повече от двайсет и пет километра в час. Вятърът подхващаше снежни вихрушки, толкова силни, сякаш беше заинтересуван Лев да не стигне до селото. Чистачките не смогваха да почистят поне малко от предното стъкло. Видимостта не превишаваше десет метра, но камионът упорито напредваше. Беше проява на отчаяние от страна на Лев да предприеме пътуване при тези условия.
Лев, приведен напред и разстлал картата в скута си, седеше до Василий и шофьора. И тримата бяха облечени така, сякаш се намираха навън — с палта, ръкавици и шапки. Стоманената кабина със стоманен покрив и стоманен под се отопляваше само от горещия въздух от бръмчащия двигател. Но кабината все пак донякъде ги предпазваше от лошото време. Деветимата тежковъоръжени агенти отзад пътуваха без всякакви удобства. Камионите ЗиС-151 имаха покриви от брезент, през цепнатините на който проникваха вятърът и дори снегът. Температурите можеха да паднат до минус трийсет градуса и каросерията на ЗиС-151 бе оборудвана с печка на дърва, завинтена за пода. Тези тумбести приспособления можеха да стоплят само хората в непосредствена близост до тях и мъжете бяха принудени да се загръщат плътно в шинелите си и да сменят местата си. Самият Лев бе седял много пъти отзад: на всеки десет минути двамата най-близо до печката неохотно ставаха и заемаха места в най-далечния и най-студен край на пейките, докато останалите се придвижваха към топлината.
За първи път в кариерата си Лев долавяше недоволство в екипа. Нито неудобствата, нито липсата на сън бяха причина за това. Хората му бяха свикнали с лошите условия. Не, имаше нещо друго. Може би фактът, че идването тук можеше да се избегне. Може би не вярваха в следата Кимово. Но и преди бе търсил подкрепа от хората си и винаги я беше получавал. Тази вечер усещаше враждебност и съпротива. Не беше свикнал с това, с изключение на Василий. Прогони мисълта. В момента популярността беше най-малката му грижа.