Вече бяха на правилния път, пътуваха на запад и наближаваха Кимово, а бурята беше преминала. Започна да изгрява слабото зимно слънце. Лев се чувстваше крайно изтощен. Шофирането през снега беше изцедило последните му сили. Ръцете и раменете му бяха схванати, клепачите натежали. Минаваха през селски местности — поля и гори. Навлязоха в малка долина и видяха селото: група дървени къщи, някои до пътя, други — малко по-настрани, всичките с правоъгълни основи и високи триъгълни покриви, форма, не променяна от стотици години. Това бе старата Русия: селата възникваха край дълбоки кладенци, тук и досега бяха живи древните митове, според които здравето на добитъка зависеше от Дворовой, духовете в стопанството. Тук родителите казваха на децата си, че ако не са послушни, духовете ще ги откраднат и ще ги превърнат в дървета. Родителите бяха слушали тези истории като деца и не бяха успели да ги надраснат, прекарваха месеци в шиене на дрехи, които да даряват на горските нимфи, русалки, които живееха по дърветата и ако поискат, можеха да гъделичкат някого до смърт. Лев беше израснал в града и тези селски суеверия не означаваха нищо за него, учудваше се колко малко бе направила идеологическата революция за изкореняването на този примитивен селски фолклор.
Лев спря камиона при първата къща. От джоба на якето си извади стъклено шишенце с мръснобели кристалчета с неправилна форма — чист амфетамин — наркотик, използван от нацистите. Научи за него на Източния фронт, когато Червената армията започна да настъпва, взимаше военнопленници и възприемаше някои от навиците им. Имаше операции, при които не можеше да става и дума за почивка. Сега тази беше една от тях. Наркотикът му бе предписан от лекар от МГБ и той го взимаше всеки път, когато задачата изискваше да будува по цели нощи. В такива случаи амфетаминът не беше за подценяване. Но след около едно денонощие настъпваше абсолютно изтощение, което можеше да бъде преодоляно с още една доза или с дванайсетчасов сън. Започваха да се появяват странични ефекти. Беше отслабнал, кожата на лицето му се беше изопнала. Паметта му се влоши, убягваха му подробности и имена, предишни случаи и арести се преплитаха в главата му и вече трябваше да си води бележки. Не можеше да се прецени дали в резултат на наркотика параноята му ставаше по-силна, тъй като тя беше нещо постоянно, добродетел, която трябваше да се тренира и култивира. Ако ставаше по-силна под влияние на амфетамините, това беше добре.
Изсипа няколко кристала на дланта си, после добави още малко, опита се да си спомни точната доза. По-добре е да вземе повече, отколкото по-малко. Доволен, ги преглътна, като отпи от манерката. Водката опари гърлото му, но не успя да притъпи острия вкус на химическото вещество, от което му се повдигна. Изчака усещането да премине и се огледа. Пресен сняг покриваше всичко. Лев беше доволен. Извън Кимово човек нямаше къде да се скрие. Биха го видели от километри, а следите в снега се забелязваха лесно.
Нямаше представа коя от къщите е на Михаил Зиновиев. Тъй като военният камион, спрял на пътя, отнемаше елемента на изненадата, Лев скочи от кабината, извади оръжието си и тръгна към най-близката къща. Амфетаминът още не беше подействал, но той се чувстваше вече по-бодър, сетивата му се изостриха, мозъкът му се подготвяше за неизбежния приток на наркотика. Стигна до входа и провери оръжието си.
Още преди да е почукал на вратата, се появи възрастна жена. Кожата ѝ беше тънка като пергамент, беше облечена в проста синя рокля с бели ръкави, забрадена с пухен шал. Не се впечатли нито от Лев, нито от оръжието или униформата му, нито от военния камион. Не се страхуваше от нищо и не направи опит да скрие презрението, което се четеше на лицето ѝ.
— Търся Михаил Святославович Зиновиев. Това неговата къща ли е? Къде е той?