Сякаш ѝ говореха на чужд език, тя наведе глава настрани и не отговори. За втори път през тези дни възрастна жена не показваше страх от него и проявяваше открито презрение. Имаше нещо у тези жени, което ги правеше недосегаеми; авторитетът му не означаваше нищо за тях. За щастие патовата ситуация се разреши, когато синът на жената, як мъж, излезе забързано от къщата. Нервно заеквайки от вълнение, той каза:
— Извинете я. Стара е. Какво мога да помогна?
И синът отново се извини заради майка си.
— Михаил Святославович. Къде е той? Коя е неговата къща?
Като разбра, че Лев няма намерение да ги арестува, че той и семейството му са в безопасност, синът изпита огромно облекчение. Доволен посочи къщата на съседа си.
Лев се върна при камиона. Раздели екипа на три групи, за да заобиколят къщата от различни страни, едната група отпред, втората отзад, а третата да обгради плевнята. Всички бяха въоръжени с деветмилиметрови автоматични пистолети „Стечкин“, специално предназначени за МГБ. Един във всяка група носеше автомат „АК-47“. Бяха готови за сражение, ако се стигнеше дотам.
— Трябва да заловим предателя жив. Ако се съмнявате, ако въобще изпитвате някакво съмнение, не стреляйте.
Лев повтори командата, като най-вече я адресира към групата, водена от Василий. Убийството на Анатолий Бродски би било наказуемо нарушение. Трябваше преди всичко да опазят живота на заподозрения, а собствената им безопасност беше на второ място. В отговор Василий взе „АК-47“, който се полагаше на групата му.
— Просто за да съм сигурен.
За да пресече възможността на Василий да провали операцията, Лев го изпрати на най-незначителния обект.
— Твоята група ще обгради плевнята.
Василий мълчаливо тръгна. Лев го хвана за ръката.
— Трябва да го заловим жив.
На път към къщата отрядът се раздели на три групи, които поеха в различни посоки. Съседите надничаха уплашено иззад перденцата и бързо се дръпваха назад. На трийсетина крачки от вратата Лев се спря, за да могат другите две групи да заемат позиция. Екипът на Василий обгради плевнята, втората група заобиколи къщата отзад и всички зачакаха сигнала на Лев. Отвън нямаше признаци на живот. От комина се виеше дим. На малките прозорчета висяха стари перденца, през които не се виждаше нищо вътре. Цареше тишина, ако се изключеше щракането на предпазителите на „АК-47“. Изведнъж от малката постройка зад къщата, очевидно тоалетна, излезе момиче, което си тананикаше нещо весело. Тримата военни до Лев се обърнаха и насочиха пистолетите си към нея. Малкото момиче замря на място ужасено. Лев вдигна ръце.
— Не стреляйте!
Сдържа дъха си с надеждата да не чуе автоматен огън. Никой не помръдна. Момичето изтича към къщата, викайки майка си.
Лев усети първия прилив на амфетамина — умората му се изпари. Втурна се напред и неговите хора се устремиха след него, обградиха къщата като в примка, която се стяга около врата. Момиченцето отвори вратата и изчезна в къщата. Лев беше само на секунди след него, блъсна вратата с рамо и с вдигнат пистолет нахлу вътре. Озова се в малка топла кухня, където се носеше мирис на закуска. Две момичета — по-голямото на десетина години, а по-малкото на не повече от четири — стояха пред огнището. Майка им, набита жена, която изглеждаше така, сякаш можеше да погълне куршумите и да ги изплюе обратно, стоеше пред тях, сложила ръце на гърдите им, за да ги предпази. Откъм задната стая влезе мъж на около четирийсет години. Лев се обърна към него.
— Михаил Святославович?
— Да?
— Казвам се Лев Степанович Демидов, офицер от МГБ. Анатолий Тарасович Бродски е шпионин. Търсим го за разпит. Кажете къде е.
— Анатолий?
— Приятелят ви. Къде е той? И не лъжете.
— Анатолий живее в Москва. Работи като ветеринарен лекар. Не съм го виждал от години.
— Ако ми кажете къде е, ще забравя, че е идвал тук. А вие със семейството ви ще бъдете в безопасност.
Жената на Михаил му хвърли изразителен поглед: предложението ѝ се стори примамливо. Лев изпита силно чувство на облекчение. Беше се оказал прав. Предателят беше тук. Без да чака отговор, Лев даде знак на хората си да започнат обиска.
Василий влезе в плевнята с пръст на спусъка. Пристъпи към купа слама, единственото възможно скривалище, достатъчно високо да скрие човек. Изстреля няколко кратки откоса. Сламата се разхвърча. Дулото на автомата му димеше. Кравите зад него изпръхтяха, размърдаха се и затропаха с копита. Но кръв нямаше. Тук нямаше никого и напразно си губеха времето. Излезе навън, преметна автомата през рамо и запали цигара.