Да занесат котката в селото, без никой да ги види, беше необходима предпазна мярка. Хората бяха готови да се бият, да убият за такъв улов, а някой може и да е чул писъците. Павел не искаше да рискува. Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки. Ако срещнеха някого на път за дома, щеше да изглежда, че са събирали съчки за огъня, и нямаше да им задават въпроси. Вдигна котката от снега.
— Ще я нося под наръча, за да не я види никой. Но ако наистина сме събирали дърва, ти също трябва да носиш съчки.
Андрей беше впечатлен от логиката на брат си — той никога нямаше да се сети за това. Започна да събира клонки. Но падналите клони бяха затрупани със сняг и той беше принуден да търси с голи ръце. След всяко ровене в снега потриваше длани и духаше върху тях. Носът му протече и по горната устна се стичаха сополи. Той обаче не обръщаше внимание, не и тази вечер, не и след този успех. Затананика любимата песен на баща си и отново зарови ръце в снега.
Клоните бяха малко и Павел се отдалечи от по-малкия си брат. Наложи се да се разделят. Недалеч видя паднало дърво, чиито клони стърчаха на всички страни. Забърза натам, като остави котката в снега, за да начупи сухите клони. Имаше много, повече от достатъчно и за двамата, и той се огледа, търсейки Андрей. Канеше се да извика, но преглътна думите. Чу шум. Обърна се рязко и се огледа. Гората беше гъста и тъмна. Замижа и се вслуша в ритмичния шум: скърцане, скърцане, скърцане на снега. Стъпките ставаха по-бързи и по-шумни. Адреналин изпълни тялото му. Отвори очи. Там, в мрака, се движеше някой: към него тичаше някакъв мъж. Държеше дебел, тежък клон. Крачките му бяха широки. Явно е чул като убиват котката и сега щеше да открадне наградата им. Но Павел няма да го допусне: няма да позволи майка им да умре от глад. Няма да се провали като баща си. Започна да затрупва котката със сняг в опит да я скрие.
— Събираме…
Гласът на Павел заглъхна, когато мъжът изскочи от гората и вдигна тежкия клон над главата си. Едва сега, като видя изпитото му лице и обезумелите очи, Павел осъзна, че той не иска котката. Искаше него.
Устата на Павел се отвори, когато клонът се стовари върху главата му. Не усети нищо, но разбра, че вече не стои на краката си. Беше паднал на едно коляно. С клюмнала на рамото глава той видя мъжа да вдига клона за втори удар.
Андрей спря да си тананика. Павел ли го беше извикал? Не беше събрал много съчки и не искаше брат му отново да му се кара, след като се беше справил толкова добре.
Изправи се и извади ръце от снега. Вгледа се в гората, примижал, неспособен да различи дори близките дървета.
— Павле?
Не последва отговор. Извика отново. Това някаква игра ли е? Не, Павел вече не играеше игри. Андрей тръгна към мястото, където бяха се разделили, но не видя нищо. Това беше глупаво. Не той трябваше да намери Павел, а Павел трябваше да го търси. Нещо не беше наред. Извика отново, този път по-високо. Защо брат му не отговаря? Андрей избърса носа си в ръкава на грубото палто и си помисли дали Павел не го изпитва отново. Как щеше да постъпи брат му в такава ситуация? Щеше да потърси следи в снега. Андрей пусна съчките на земята, коленичи и, лазейки, започна да оглежда земята. Откри собствените си следи и ги проследи до мястото, където бяха се разделили с брат си. Горд от себе си, започна да проследява стъпките му. Ако се изправеше, нямаше да вижда следите, затова бе коленичил, носът му беше само на ръка разстояние от снега и продължи като куче, което души следа.
Стигна до падналото дърво, около което бяха разпилени клони, а наоколо личаха следи — някои дълбоки и големи. Снегът беше червен. Андрей гребна шепа и го разтри между пръстите си. Снегът се превърна в кръв.
— Павле!
Не спря да вика, докато гърлото не го заболя и гласът му не секна. Разплака се, искаше да каже на брат си, че може да вземе своя дял от котката. Просто искаше брат му да се върне. Но всичко беше напразно. Брат му го беше изоставил. И той бе останал сам.
Оксана беше скрила торбичка стрити на прах царевични стъбла, куча лобода и сушени обелки от картофи зад тухлената пещ. По време на обиските в нея винаги гореше слаб огън. Проверяващите, изпратени да се уверят дали не крие зърно, никога не се завираха в пламъците. Не ѝ вярваха — защото изглеждаше здрава, когато другите бяха болни, като че ли да бъдеш жив беше престъпление. Но не намираха храна в къщата ѝ, не можеха да я заклеймят като кулачка, богата селянка. Вместо да я разстрелят веднага, я бяха обрекли на бавна смърт. Вече беше разбрала, че не може да ги победи със сила. Преди няколко години организира съпротива в селото, когато беше обявено, че са изпратени хора да свалят църковната камбана, за да я претопят. Тя и четири други жени се бяха заключили в камбанарията, биеха камбаната непрекъснато и не даваха да я отнесат. Оксана викаше, че камбаната принадлежи на Бога. Можеха да я застрелят, но мъжът, който беше началник, реши да пощади жените. След като разбиха вратата, той каза, че са му заповядали само да вземе камбаната, и обясни, че металът е необходим за индустриалната революция на страната. В отговор тя се беше изплюла на земята. Когато държавата започна да взема зърното на хората с твърдението, че то ѝ принадлежи, Оксана вече беше поумняла. Вместо да показва сила, се преструваше на покорна и съпротивата ѝ стана тайна.