Тази вечер семейството щеше да има угощение. Разтопи буци сняг, сложи водата да заври и я сгъсти със стритите царевични стъбла. Добави кокалчетата от бутилката. След като се свариха, ги стри на брашно. Разбираше, че избързва. Павел още не беше се върнал. Но беше сигурна, че той ще успее. Макар Бог да ѝ беше изпратил изпитания, но ѝ беше дал син да ѝ помага. Заричаше се да не се ядоса дори той да не хване котката. Гората беше голяма, котката малка, а гневът — напразно хабене на енергия. Опита се да се подготви за разочарованието, но не можеше да не изпитва радостна възбуда при изгледите за месо и картофена супа.
На прага стоеше Андрей, лицето му беше издраскано, палтото засипано със сняг, а от носа му течаха кървави сополи. Ботушите му се бяха разпаднали и пръстите му стърчаха. Оксана се хвърли към него.
— Къде е брат ти?
— Той ме изостави.
Андрей заплака. Не знаеше къде е брат му. Не разбираше какво е станало. Не можеше да обясни. Знаеше, че майка му ще го намрази. Знаеше, че вината ще е негова, макар да бе направил всичко както трябва, а брат му го беше изоставил.
На Оксана ѝ секна дъхът. Избута Андрей встрани, изскочи навън и погледна към гората. Нямаше и следа от Павел. Може би е паднал и се е ударил. Може би има нужда от помощ. Тя изтича обратно вътре, отчаяна да получи отговор, и видя Андрей да стои до тенджерата със супата с лъжица в ръка. Хванат на местопрестъплението, той погледна глупаво майка си, а от устните му капеше картофена супа. Обзета от гняв — гняв към мъртвия съпруг, към изчезналия син — тя събори Андрей на земята и набута лъжицата в гърлото му.
— Когато издърпам лъжицата от устата ти, ще ми кажеш какво се е случило.
Но щом издърпа лъжицата, той се закашля. Ядосана, тя отново натика лъжицата в гърлото му.
— Ти, безполезно, тромаво, глупаво момче. Къде е синът ми? Къде е той?
Издърпа отново лъжицата, но той плачеше и се давеше. Не можеше да говори. Продължаваше да плаче и да кашля и тя започна с юмруци да го блъска в гърдите. Спря, защото забеляза, че супата ще изкипи. Изправи се и я издърпа от огъня.
Андрей скимтеше на пода. Оксана го погледна и гневът ѝ се стопи. Беше толкова малък. И толкова много обичаше по-големия си брат. Наведе се, вдигна го и го сложи да седне на стола. Загърна го с одеяло и му напълни купа супа, щедра порция, много по-голяма, отколкото получаваше обикновено. Опита се да го храни с лъжица, но той не отваряше уста. Не ѝ вярваше. Подаде му лъжицата. Той спря да плаче и започна да сърба супата. Изгълта я. Тя напълни купата повторно. Каза му да яде бавно. Той не ѝ обърна внимание и изяде и втората купа. Много тихо тя го запита какво се е случило и се заслуша в разказа му за кръвта в снега, за разпилените съчки, за изчезването на брат му и за големите следи. Затвори очи.
— Брат ти е мъртъв. Взет е за храна. Разбираш ли? Както вие преследвахте котката, някой е преследвал вас. Разбираш ли?
Андрей мълчеше и гледаше втренчено сълзите на майка си. Беше ясно, че не разбираше. Видя я как се изправя и излиза от къщата. Чу гласа ѝ и изтича до вратата.
Оксана беше коленичила в снега и гледаше към пълната луна.
— Моля те, Господи, върни ми сина.
Само Бог можеше да го върне у дома сега. Не молеше кой знае за какво. Нима Бог имаше толкова къса памет? Тя бе рискувала живота си, за да спаси камбаната му. И в замяна искаше само сина си, смисъл на живота ѝ.
Няколко съседи се подадоха от вратите си. Гледаха Оксана. Слушаха виковете ѝ. Но нямаше нищо необичайно в тъгата ѝ и хората бързо се прибраха по къщите.
Двайсет години по-късно
Москва
11 февруари 1953 г.
Снежната топка уцели Жора в тила. Той бе изненадан, а снегът се разпиля около ушите му. Някъде отзад чуваше малкия си брат да се смее, да се смее високо — горд от себе си, горд от попадението, макар то да бе щастлива случайност. Жора изтръска леда от яката на якето си, но няколко късчета вече се бяха прокраднали надолу по врата му. Топяха се, плъзгаха се по гърба и оставяха хлъзгави следи от студена вода. Измъкна ризата от панталоните си, протегна ръка, доколкото успя, и изхвърли леда.