Като не можеше да повярва в безразличието на по-големия си брат — който беше зает с ризата си, вместо да се интересува какво прави противникът му — Аркадий не бързаше и оформяше снега на топка, като прибавяше шепа след шепа. Две пълни шепи и снежната топка се превърна в несполучлив удар: тежка за хвърляне, бавна във въздуха, която лесно можеше да се избегне. Дълго време правеше грешката да оформя прекалено големи топки. Въздухът убиваше скоростта им и вместо да нанесат по-силен удар, те почти винаги се разпадаха и дори не стигаха до брат му. Двамата с Жора често играеха на снежни топки. Понякога се присъединяваха и други деца, но обикновено бяха само двамата. Играта започваше случайно, но ставаше все по-състезателна с всеки удар. Аркадий никога не печелеше, ако в тази игра изобщо можеше да има победител. Винаги беше победен от скоростта и силата на хвърлянията на брат си. Игрите свършваха по един и същи начин: с разочарование, капитулиране, обида или по-лошо, с плач и изблик на ярост. Не му харесваше, че винаги губи, най-вече не му харесваше, че винаги се гневи от това. Единствената причина да продължава да играе беше увереността му, че днес ще е различно, че днес ще спечели. Приближи се, но не твърде много: искаше ударът да се брои. Ако бе съвсем отблизо, хвърлянето не се смяташе.
Жора видя твърде късно летящата бяла топка, описваща дъга във въздуха, не прекалено голяма, но не и прекалено малка, точно такава, каквато брат му би хвърлил. Не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха зад гърба. Трябваше да признае, че малкият му брат е способен ученик.
Снежната топка го удари по носа, разби се и залепи със сняг очите, носа и устата му. Той отстъпи назад, лицето му бе покрито с ледена кора. Изстрелът беше съвършен — това бе краят на играта. Беше победен от по-малкия си брат, момче, което нямаше дори пет години. Едва сега, когато загуби за първи път, оцени важността на победата. Брат му отново се смееше — правеше го показно, сякаш снежната топка в лицето беше най-смешното нещо. Е, той поне никога не злорадстваше, както Аркадий сега; никога не се смееше толкова много, нито изпитваше такова задоволство от победите си. Момчето имаше нужда от урок, трябваше да бъде поставено на мястото му. Беше спечелило една игра, това беше всичко: щастлива, незначителна игра, една от стотиците, не — една от хилядите загубени. И сега се преструваше, че са равни, или по-лошо, че е по-добър от него? Жора клекна, зарови ръце в снега, стигна чак до ледената земя отдолу и загреба шепа замръзнала кал, мръсотия и камъни.
Като видя брат си да прави друга снежна топка, Аркадий се обърна и побягна. Това щеше да бъде изстрелът на отмъщението: снежната топка щеше да бъде направена внимателно и хвърлена с всичка сила. Той нямаше да чака да бъде ударен. Ако избяга, ще е в безопасност. Колкото и точен да е ударът и колкото и добре да е направена снежната топка, изминавайки известно разстояние, тя започва да губи форма и да се разпада. А дори да го уцели, поради голямото разстояние топката става безвредна и едва ли си струва труда. Ако успее да избяга, ще завърши с победа. Не искаше победата да се превърне в поражение, опетнена от поредица точни попадения на брат му. Не: бягай и отбележи успеха, сложи край на играта сега. Ще се наслаждава на това чувство поне до следващия ден, когато вероятно отново ще загуби. Но това ще стане утре. Днес бе денят на победата.
Чу брат си да вика името му. И погледна назад, като все още тичаше, усмихна се — сигурен, че е извън опасност.
Ударът дойде като юмрук в лицето. Главата му се отметна назад, той изведнъж загуби почва под краката си и за секунди сякаш остана във въздуха. Когато стъпалата му отново докоснаха земята, краката му се огънаха и той падна в снега, свит на кълбо — замаян, дори не успя да протегне ръце. За миг остана да лежи, без да разбира какво е станало. Устата му беше пълна с кал, слюнка и кръв. Боязливо допря ръката си в ръкавица между устните. Зъбите му бяха грапави, сякаш посипани с пясък. Между тях имаше дупка. Беше му избит зъб. Заплака, изплю се и затърси в снега липсващия зъб. Сега не можеше да мисли за нищо друго, тревожеше го само това. Трябваше да намери зъба си. Къде ли е той? Но не можа да го намери сред белия сняг. Зъбът се загуби. Измъчваше го не болката, а гневът, оскърблението от тази несправедливост. Не можеше ли той да спечели игра? Беше я спечелил честно. Не можеше ли брат му да му признае това?