Жора се затича към брат си. Беше съжалил за постъпката си още когато топката от кал, лед и камъни бе излетяла от ръката му. Извика Аркадий, за да го предупреди да се наведе и да избегне удара. Но той се обърна и топката го удари право в лицето. Вместо да му помогне, беше придал на удара преднамерена злоба. Като приближи, Жора видя кръв по снега и му прилоша. Това беше негово дело. Беше превърнал играта им, на която се наслаждаваше толкова много, колкото и на всичко друго, в нещо ужасно. Защо не можеше да позволи брат му да спечели? Той щеше да спечели на следващия ден и на по-следващия, и на по-следващия. Изпитваше срам.
Жора коленичи в снега и сложи ръка на рамото на брат си. Аркадий отблъсна ръката му и го погледна със зачервени, пълни със сълзи очи и разкървавена уста като диво зверче. Не каза нищо. Лицето му бе изкривено от гняв. Изправи се малко несигурно.
— Аркадий?
В отговор брат му отвори уста и заплака, като издаваше животински звуци. Жора виждаше само мръсните му от калта зъби. Аркадий се обърна и побягна.
— Аркадий, чакай!
Но той не спря, не искаше да чуе извинението. Тичаше с всички сили, езикът му търсеше дупката между предните зъби. Намери я и опипа венеца с върха на езика си. Надяваше се никога вече да не види брат си.
14 февруари
Лев вдигна поглед към блок №18 — невисока, широка сграда от сив бетон. Беше късен следобед и вече се мръкваше. Цял работен ден беше изгубен за задача, която се оказа колкото неприятна, толкова и безсмислена. Според доклада на милицията за инцидента момче на четири години и десет месеца бе намерено мъртво на железопътната линия. Момчето си играело там късно вечерта и било прегазено от минаващия пътнически влак; тялото му било разполовено от колелата. Машинистът на експреса за Хабаровск в 21:00 още на първата гара съобщил, че забелязал някого или нещо на релсите малко след като потеглил от Ярославската гара. Още не бе установено как момчето е попаднало под колелата на влака. Може би машинистът не искаше да признае, че е ударил момчето. Но нямаше нужда от по-нататъшно разследване, защото беше трагичен инцидент, за който никой не носеше вина. Случаят трябваше вече да се приключи.
При обикновени обстоятелства не би имало причина Лев Степанович Демидов — перспективен и уверено издигащ се по служебната стълбица служител на МГБ, Министерство на държавната сигурност — да участва в разследването на подобен инцидент. Какво можеше да направи той? Загубата на детето бе ужасен удар за семейството и роднините. Но случаят нямаше особено значение от държавна гледна точка. Децата, невнимателни в поведението си, а не в езика си, не представляваха интерес за Държавна сигурност. Но в този случай ситуацията неочаквано се усложни. Мъката на семейството доби странна изява. Те, изглежда, не можеха да приемат, че синът им (Лев провери в доклада — детето се казваше Аркадий Фьодорович Андреев) е загинал поради собственото си невнимание. Твърдяха, че бил убит. От кого — нямали представа. По каква причина — нямали представа. Как е могло да се случи — също нямали представа. Но макар и без логични и правдоподобни аргументи, те се осланяха на силата на чувствата си. Съществуваше реална възможност да убедят други доверчиви хора: съседи, приятели и непознати — всеки, който би пожелал да ги изслуша.
Ситуацията се усложняваше още повече от това, че бащата на момчето, Фьодор Андреев, беше служител, макар и с нисък ранг, на МГБ и, както се оказа, подчинен на Лев. Вместо да помисли, той петнеше репутацията на МГБ, като използваше авторитета му, за да придаде достоверност на неприемливите си твърдения. Беше преминал границата, като позволи на чувствата да замъглят разума му. Ако нямаше смекчаващи обстоятелства, Лев можеше просто да го арестува. Но в забъркалата се каша той беше принуден временно да изостави настоящите си важни дела, за да изясни въпроса.
Лев не очакваше с нетърпение сблъсъка с Фьодор и докато бавно изкачваше стъпалата, размишляваше как е попаднал в учреждението, което контролира настроенията на хората. Никога не бе имал намерение да работи в Държавна сигурност; тази кариера бе продължение на военната му служба. По време на Великата отечествена война бе мобилизиран в ОМСБОН — мотострелкова бригада със специално предназначение. Трети и Четвърти батальон се състояха изключително от студенти на Централния институт по физическа култура, какъвто беше и той. Бяха избрани заради физическите си данни и смелостта си, и изпратени в тренировъчен лагер в Митишчи, северно от Москва, където ги обучиха за ръкопашен бой, умения за работа с всякакви оръжия, скокове от малка височина с парашут и използване на експлозиви. Лагерът бе на НКВД, Народния комисариат на вътрешните работи, както бе известна тайната полиция, преди да се превърне в МГБ. Батальоните се намираха под прякото ръководство на НКВД, а не на военните и естеството на мисиите им отразяваше това. Бяха изпращани в тила на врага, разрушаваха инфраструктури, събираха информация, извършваха поръчкови убийства — те бяха истински диверсанти.