Сюзън Джонсън
Дете на порока
Първа глава
Февруари 1800
— Остани още малко. Дори не се е съмнало. Ще събудя дамите.
— Не мога. Трябва да тръгвам — Широкоплещестият Бо Сен Жюл си облече палтото и за миг остана да погледа спящата танцьорка от балетната трупа. Девойката толкова добре го беше забавлявала през последните няколко дни. Стройното й разцъфнало тяло беше само отчасти покрито от чаршафа, а леглото с пурпурен балдахин бе само на няколко крачки от мъжа. — Но пък страшно се изкушавам да остана, Албингтън — прошепна той. Очите му бяха притъмнели и полуотворени, а спомените от нощта разпалваха кръвта му.
— Кой ден е днес? — Извади емайлиран часовник от джоба на жилетката си и погледна цветния циферблат.
— Неделя, първи.
— Сигурен ли си? — той рязко вдигна глава и леко свъси вежди.
— Напълно. Утре си получавам заплатата. Никога не го забравям дори и когато такава първокласна мръсница топли леглото ми. Младият маркиз Албингтън се надвеси напред от стола, пресегна се през масата за карти и взе бутилка вино. — По този повод ще пийна — ухили се той и напълни чаша с превъзходно рубинено бордо.
— Боже — забърза се граф Рошфор и започна да си закопчава жилетката. — Мислех, че е събота.
— Да не си пропуснал някакъв ангажимент?
— Рождения ден на сестра ми — кимна Бо с гримаса и сръчно завърза финото си ленено шалче на приличен възел. — Херцогът ще ми откъсне главата. Маман толкова държи на рождените дни.
— На твое място веднага бих хукнал — леко подсвирна светлокосият мъж. — И без това си се запътил за Неапол. Тръгни рано.
— Обещах на Нел да я заведа у мадам Ла Клерк. Къде, по дяволите, са ми ботушите?
— Там, където пламенната госпожица Гамбета ги захвърли, след като те разсъблече. До вратата, предполагам.
Бо си спомни колко нетърпелива се беше оказала младата дама и се усмихна, докато се оглеждаше в полумрака около вратата в апартамента на Албингтън.
— Ама наистина е ненаситна тази госпожица. Кажи й, че ще я потърся, когато се върна.
— Ако все още е на разположение. Монти си я е набелязал за по-постоянно. Винаги обаче можеш да й купиш разни неща от улица „Полумесец“, преди да си тръгнеш, и това ще е гаранция, че ще иска пак да бъде с теб, щом се върнеш.
— Няма да стане — прошепна най-големият син на херцог Сет и тръгна към вратата, за да си вземе ботушите, които се показваха изпод смачканата синя рокля от коприна, която госпожица Гамбета набързо беше съблякла. — Не издокарвам такива като нея. — А и нямаше нужда, при положение че цялото лондонско женско население беше лудо по него.
След малко той се появи с ботуши и прилично облечен, като се има предвид, че нямаше прислужник, който са му донесе дрехите, но младият мъж вече имаше опит с обличането след нощите, прекарани в будоара на някоя дама. Трябваше обаче да използва услугите на бръснар, реши той, като се погледна в осветеното от свещи огледало. Лицето му беше покрито с набола тъмна брада.
— Погрижи се… ъ-ъ… — извади той няколко банкноти от джоба си и ги сложи на масата.
— Мариана — услужливо подсказа приятелят му.
— Мариана да получи това заедно със сърдечните ми благодарности — усмихна се Бо. — Наистина си я бива.
— Сигурно я бива, щом заради нея си забравил за рождения ден на сестра ти — шеговито му напомни Чарлс Албингтън.
— Наистина може да обвие врата си с крака — ухили се Бо.
— Не се и съмнявам.
Игриви пламъчета проблясваха в очите на Бо Сен Жюл.
— Струва си заради такова нещо да изтърпиш едно конско от херцога.
— Това изглежда не ти се отразява на настроението — весело отбеляза Албингтън. — Мисли си за кукличката, докато папа ти пили на главата.
— Просто трябва да си дам вид, че се разкайвам, докато ме разпъва на кръст, задето съм разстроил маман. На Нел не й пука, стига да си получи новите тоалети от мадам Ла Клерк.
— Пораснала ли е вече за всички тия финтифлюшки?
— О, не, само на тринайсет е, но харесва много помпозни дрехи — сви рамене Бо. — А аз обещах да й ги купя.
— Не след дълго ще ти се наложи да пазиш сестра си от женкари като нас.
— Не и Нел. Тя може да се погрижи за себе си. Иска сама да се справя с всичко — като маман едно време.
— Може би аз самият ще се оженя за нея — шеговито подметна маркиз Албингтън. — Винаги съм искал жена ми с всичко да се справя.
— В такъв случай ще трябва да престанеш да скиташ по жени.
Маркизът се ококори. Сега времената позволяваха голяма свобода на мъжете, било то женени или не. Верността изобщо не се поставяше като условие.
— Тя ми е сестра, Чарли — тихо възрази граф Рошфор с ръка на резето. — Различна е.