— Със сигурност е помощник-капитанът Хортън. От години той и Дарби не се разбираха — каза един от мъжете с поглед, впит в трупа.
— Хортън цял ден се наливаше в „Птиче гнездо“ — отбеляза друг с прегракнал глас.
— Чух да казват, че се кълнял как щял да накара капитана да си плати за боя от миналата година. Сигурно е бил той. — Човекът, изказал това мнение, убедено клатеше глава.
— Като го видях как отплава без капитана тая вечер, напълно е възможно.
— Някой трябва да уведоми Крофърд.
— И вдовицата на Дарби.
Изведнъж в стаята настъпи тишина.
— Фани може да й каже — тихо вметна някой. — Приятелки са.
— Могат ли да открият Хортън и да го върнат?
— Не ми се вярва, той познава морето по-добре от всеки друг — безцеремонно отбеляза мъжът с прегракналия глас. — Плава от дете.
— Може да откара „Бети Лий“ в някое чуждоземско пристанище и охолно да си живее остатъка от дните.
— Той беше грубиян!
Сирина престана да обръща внимание на гласовете на мъжете, когато думите „Бети Лий“ достигнаха до съзнанието й. „Бети Лий“ беше нейният кораб, с ужас осъзна тя, корабът, който трябваше да я отведе сутринта във Флоренция. Няма го, казаха, а това означаваше, че ги нямаше и багажът и парите й за път. За миг тя не можа да си поеме дъх, толкова беше потресена от новината. Всичко, което притежаваше, беше на този кораб, включително и парите, които беше скрила в кутията за бои. Повтаряше си да бъде спокойна, но всеки момент й се искаше да избухне и да заридае от отчаяние. С мъка сдържайки сълзите си, тя си повтори, че е жива, за разлика от капитан Дарби — брутално убит и безмълвен като гроб, само на няколко крачки от нея. Колкото и безизходно да й се струваше положението, то беше далече по-добро от грубата действителност на смъртта.
Трябваше да измисли нещо, размишляваше тя и преглъщаше, за да сподави сълзите си. Докато се опитваше да си възвърне способността да мисли, от тълпата се чу хор от гласове, защото всички заговориха едновременно, когато в стаята влезе съдията.
Той вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.
След като шумът утихна, елегантният млад благородник с тъмната коса се изправи, а с осанката и аристократичното си излъчване веднага накара всички да замълчат. С плътен и сдържан глас, по който не личаха многобройните бутилки погълнато шампанско, той заяви:
— Може би бих могъл да помогна. Тъй като скоро трябва да отплавам, ако искате да изготвите заповедта за арестуване, стига свидетелите да стигнат до заключението, че Хортън е извършил деянието, мога да се погрижа съответните власти в различните пристанища, в които ще се отбия, да научат за престъплението му.
Очите на всички бяха насочени към високия аристократ, безупречно облечен от най-добрия лондонски шивач.
Той стоеше спокойно отпуснат, сякаш му беше познато чувството да бъде център на вниманието на толкова много хора.
— Чудесно, младежо — възкликна съдията на фона на тишината. — Трябва да ви кажа, че корабната компания Крофорд ще ви е задължена. Кога отплавате и за къде?
— Корабът ми е в готовност. Заминавам за Неапол, но съм на ваше разположение, господине. — Бо леко се поклони.
— В такъв случай ела, момчето ми — каза съдията, — и ти също, Камден. Трябва да запишем подробностите и да разпитаме свидетелите.
Корабът му е в готовност, мислеше си Сирина, а черната пропаст, която се беше изправила пред нея, с всяка минута се смаляваше. Неапол не беше Легхорн, но беше далеч по-близо от Доувър, размишляваше тя. Това все пак си беше възможност, ако й стигнеше куражът. Тя се разтрепера при мисълта за риска, премисли какви други възможности й оставаха, след като парите за пътя вече ги нямаше, корабът й беше отплавал, а кесията й толкова отъняла, че само след две седмици вече нищо нямаше да й е останало.
Вече не можеше да кандидатства за гувернантка в Лондон. Госпожа Тодъм сигурно беше вдигнала голяма шумотевица и то с най-голямо удоволствие, подозираше Сирина. Евентуално можеше да се надява на работа в някое отдалечено място в Англия, където лондонските клюки рядко достигаха, но подобно начинание изискваше плащане на наем, докато пусне обява за работа, и така всичките й пари щяха да свършат. А какво щеше да стане, ако не успееше да намери работа? И дори и да намереше, нямаше гаранция, че работодателите й щяха да са нещо повече от семейство Тодъм.
Сирина се изправи и заобиколи насъбралите се в салона хора, докато стигна до прозорците с изглед към дока. Долепи лице до хладното стъкло и успя да различи контурите на елегантен кораб, пуснал котва и вързан, а бледият му източен силует се открояваше, макар и неясно, дори и в проливния дъжд.