Двадесет и четвърта глава
Тя остана цяла седмица, защото той не искаше да я пусне. Нито за миг не я изпусна от погледа и и едва прекрачила в най-красивото кътче от рая, на нея вече не й се искаше да си тръгва.
Бо я ухажваше, мил и галантен, забавен и изкусителен — винаги й доставяше удоволствие в каквото и настроение да беше. А Сирина го желаеше с жар и нетърпение, копнееше по него и го любеше от все сърце. Мина още една седмица.
От време на време я обземаше съмнение в тази нирвана за сетивата, разкъсваше се от несигурността, самоукоряваше се, наричаше се слаба и страхлива, чудеше се как може толкова да се унижава и така лесно да се поддава на изкушението. Как можеше да си позволи да иска само той да я докосва, да я целува, да я люби?
Ако някой й беше задал този въпрос в дните на разгорещени страсти, нямаше да може да му отговори. Всичко минаваше през сетивата и копнежите й, нямаше търпение за неземното удоволствие, което й доставяше. Тя го приемаше в обятията… и тялото, и сърцето си.
Обичаше го с цялата любов на жена, влюбена в мъж.
Той й показваше нови и любопитни наслади в селската спалня, скътана под стрехите, удовлетворяваше я и й доказваше, че някои неща не могат да се обяснят с думи. Или пък с разум. Освен това съвестно изпълняваше обещанието си да я накара да забременее от него, сееше семената си в зрялото й плодородно тяло, насищаше я, не преставаше да я иска.
Бо нежно приемаше нейните нервни изблици, които вече не му правеха впечатление, след като тя му се беше отдала напълно. Един ден написа и ода в нейна чест, красив стих, който я накара да се усмихне. Но той най-вече задоволяваше сладострастните й желания, откликваше с радост, вдъхновение, изкусно майсторство и открито сърце.
До края на първата седмица знаеше, че е прекрачил познатата граница на сетивата в един нов и блажен свят. Чувствата му вероятно бяха неразбираеми, но той беше по-щастлив от всякога през живота си.
Късно един следобед, когато се бяха върнали от риболов в поточето зад странноприемницата, Бо реши да отиде до лозето, където правеха любимото вино на Сирина, и да се опита да уреди да изпратят голямо количество от него в Англия.
Когато Бо спомена Лондон и дома си, тя отново се сети за всичко, което напоследък я беше измъчвало, а бъдещето й се стори неимоверно потискащо. Не можеше да приеме да му стане любовница или хрисима съпруга — и двете роли бяха като маловажни допълнения към живота му, а и той никога не засегна темата втори път.
След като Бо тръгна с усмивка и махване на ръка, тя изтича до прозореца като влюбено момиче. Искаше да го види долу в двора на конюшнята, докато чакаше коня си. Направо беше зашеметена. Колко висок и красив беше, като млад бог, нежно си мислеше тя, докато го наблюдаваше, със силно мускулесто тяло, мощта му личеше изпод ризата и прилепналите бричове, мускулите на рамене му изпъкваха изпод финия лен, докато се движеше. Тъмната му коса блестеше на слънчевата светлина и копринени къдрици обрамчваха лицето му с чист класически профил, с леко наведена глава, докато слушаше коняря.
Той като че ли му разказваше някаква весела история, докато оседлаваше коня, защото Бо на няколко пъти се засмя. И двамата бяха погълнати от разговора, защото никой от тях не забеляза слугинята, която излезе от малката млекарна, пристроена до конюшните. Но когато тя извика нещо, и двамата мъже вдигнаха поглед. Бо отрицателно поклати глава и отново насочи вниманието си към коняря.
След секунди младото момиче беше до него и се хвърли на врата му. Тя толкова внезапно му се нахвърли, че той леко се препъна, преди да запази равновесие. Само след миг тя го разцелува, топеше се от удоволствие, но Бо се откъсна с учтива усмивка, после бързо се отдалечи и се метна на седлото. Конярят здраво нахока момичето, но тя не му обърна внимание и продължи да дърпа Бо за крака. Рошфор се наведе и й заговори — само няколко думи с лека усмивка на лицето, преди грациозно да се измъкне с коня. После със смях отвърна на забележката на коняря и излезе от двора.
Сърцето на Сирина щеше да се пръсне, сякаш беше тичала с километри. Това, което се беше разиграло пред очите й, я беше накарало да се изплаши до смърт. Плашеше се от това, което щеше да се случи. Той никога нямаше да й е верен — по този въпрос съвсем ясно се беше изразил. А ако останеше при него, щеше да е принудена да приема безотговорното му поведение. Той очакваше лична свобода като всеки мъж от неговата класа. Щеше да чува как си шушукат за него из Лондон или да го вижда с любовници на обществени места като днес, да се смее и целува. При самата мисъл за това унижение, нещо сякаш я прободе в сърцето. Тя не можеше да остане кротка и мълчалива, докато той се заплиташе в любовни авантюри. Сърцето й щеше да престане да бие.