Мъртвопиян и изгладнял, без да знае дали не е полудял, той уморено се отпусна на вратата, заслуша се в забързаните стъпки по стълбищата и се усмихна.
Заминаваше за Флоренция.
Докато Бо се готвеше за пътуването до Флоренция, Сирина седеше на пода до едно гърне в апартамента си и повръщаше. За втори път този ден, вече втори ден й се случваше и се почуди дали не беше хванала някакво стомашно разстройство по пътя.
Веднага щом пристигна в апартамента си, от миризмите в кухнята започна да й се гади. Никога преди това не й беше правило впечатление и реши, че може би се дължи на умората от двудневното пътуване. До десет часа на следващата сутрин спа непробудно, а после изпрати бележка на Кастели, за да им съобщи за завръщането си.
До един час Джулия беше успяла да отиде при нея и да разсее най-силните си опасения. Нищо й нямаше, увери я Сирина, нищо не я беше сполетяло по време на пътуването до Милано, да, видяла се беше с граф Рошфор, той беше в Пиаченца като че ли, не, Масена не беше триглаво чудовище с копита, макар че не беше съвсем сигурна, че Солиняк нямаше да се съюзи с дявола, ако ставаше въпрос за пари, и да, и тя много се радваше, че се беше завърнала жива и здрава във Флоренция, и разбира се, че щеше да посети приема им в четвъртък вечерта. Изобщо не изживяваше трагично нещата…
Помоли Джулия да не казва на отец Донети, че се е върнала в града, защото й се искаше да поспи един-два дни, а не той да й чете молитви или да я гледа със сантиментален поглед — поне не до четвъртък.
Тогава Джулия се усмихна и каза:
— Може би скоро ще ти се наложи да решиш и да вземеш един от ухажорите си за съпруг. Не е честно да караш толкова много мъже да страдат.
— Но аз не съм тръгнала да се женя — учтиво отвърна Сирина — и ще ти бъда много благодарна, ако разкажеш това на всеки, който иска да го чуе.
— Опасявам се, че на всички ще им се стори неприемливо, скъпа — каза приятелката й. — Ти самата ще трябва да им съобщиш лошата новина.
— Като че ли не съм се опитвала толкова много пъти — заяви с въздишка Сирина.
— Лорд Рошфор изглеждаше загрижен за сигурността ти — отбеляза Джулия с леко въпросителна интонация. — Мислех си, че може да се върне с теб.
— Опасявам се, че е зает. — Сирина се мъчеше да не издаде чувствата си по гласа. — Много е зает да измисля задачи на Пит.
— Радвам се, че все пак те е открил.
— Да, доста мило от негова страна. — Много невинна дума, помисли си тя за удоволствието и болката да познава Бо Сен Жюл.
— Е, другия четвъртък ще се видиш с всички. Ще предупредя приятелите ни да не те тормозят с въпроси за отвличането. Така че не се притеснявай да останеш колкото искаш. Никой няма да любопитства. Толкова се радвам, че си дойде невредима — каза Джулия и се наведе, за да хване Сирина за ръцете. — Много ни беше страх.
След като обсъдиха още малко събитията от изминалите седмици, включително новините за младата майка с децата, която беше пристигнала жива и здрава във Флоренция и се беше настанила безпроблемно в града, Джулия си тръгна, а Сирина отиде да си легне. Тя спа много и през следващите дни, отпаднала и изключително чувствителна, постоянно готова да заплаче.
Когато беше будна, разглеждаше картините с лика на Бо, платната бяха на всяка крачка, подпрени по стените, по-малките бяха окачени, а на статива й все още имаше един недовършен портрет.
Веднъж желаеше невъзможното, друг път си казваше, че той само ще я направи нещастна. Бо не беше влюбен нито в нея, нито в някоя друга, вероятно никога и нямаше да се влюби. Мъж с неговите склонности не беше романтично настроен.
Може би трябваше да скрие някъде платната, за да не си спомня за него на всяка крачка, помисли си тя един ден, когато чувствата й бяха по-стабилни. Започна да си мисли да се захване отново с курса по пейзажи, но вместо да прибере портретите, започна да рисува още един Бо Сен Жюл.
На следващия ден повърна само веднъж, сутринта, веднага след ставане, а това стана тъкмо когато разговаряше с хазяйката си.
Госпожа Калваканти тъкмо беше донесла прането и когато Сирина хукна от стаята с едва изречено извинение, тя подвикна след нея:
— Ще донеса влажна кърпа.
След миг се върна и помогна на Сирина да се изправи на крака, заведе я до леглото, зави я и сложи кърпата на челото й.
— Моите бебета момчета винаги ме караха да повръщам рано сутринта. Момичетата никога. Ако хапнеш малко сух хляб преди да станеш от леглото, помага.
От тези коментари на Сирина отново леко й призля, макар че вече нямаше в какво да се съмнява.
— Бебе? — недоверчиво попита тя най-после, когато се окопити.
— А сега накарай този мил милорд да се ожени за теб — нареди й хазяйката. — Джулия ми каза, че е в Пиаченца. Ще му изпратим писмо.
— Това е невъзможно — прошепна Сирина, все още шокирана.
— Тогава ще накараме професора да пише на баща му — заяви хазяйката, която държеше бащата да си поеме своята отговорност. — Той ще се погрижи момчето да се ожени за теб.
— Не, моля те, не искам да се омъжвам за него. — Съзнанието й препускаше и не можеше да събере мислите си. Бебе — нима беше възможно?
— Омъжи се за Сандро тогава — набързо предложи госпожа Калваканти, която се чудеше защо Сирина не иска да се омъжва за един толкова красив млад мъж, но не изключваше и други възможности. — Бамбиното има нужда от татко.
Боже господи, бебе, трескаво размишляваше Сирина, която все още не можеше да го осъзнае. Ето защо беше повръщала. Ако наистина беше бременна от Бо, не възнамеряваше да се омъжва нито за Сандро, нито пък за някой друг.
Някой фиктивен съпруг щеше да й свърши работа. А дори и това нямаше да й е нужно, докато не се върнеше в Англия.
— Искам засега на никого да не казваш — предупреди я Сирина. — Може би не е вярно.
Майката на десет големи деца се усмихна с усмивката на познавач.
— Че е вярно, вярно е, синьорина, но и думичка няма да излезе от устните ми — обеща тя. — Но скоро трябва да се ожениш, за да не шушукат, когато се роди бебето.
— Може би бебето е момиче — предположи Сирина и се почуди дали щеше да има тъмни къдрици като баща си.
— Момче е, запомни ми думите — заяви госпожа Калваканти. — Аз ги разбирам тия работи — седем момчета имам. А от отец Данети ще излезе чудесен баща — весело подметна тя в желанието си Сирина да се омъжи. — Не съм сигурна, че Бог напълно го е завладял, а и той е много красив.
— Струва си човек да се позамисли над това — учтиво отбеляза Сирина, на която не й се впускаше в дискусия за брак със свещеник, колкото и красив и мил да беше.
— И да ядеш добре, синьорина — заповяда й госпожа Калваканти. — Бебето има нужда от много храна, за да расте силно и здраво като баща си. — Тя беше разговаряла с коняря, който беше придружил Сирина до Флоренция, знаеше за престоя й с Бо в странноприемницата и почти не се съмняваше кой е бащата. — Правя английска супа в чест на завръщането ти. На бебето ще му хареса. Сега си поспи, а аз ще разчистя наоколо. Ще ти е нужна повече почивка.
Сирина не се опита да спори, обзета от добродушна летаргия. Беше бременна от Бо, мислеше си тя блажено. В крайна сметка той не беше изчезнал от живота й. А когато госпожа Калваканти донесе богатия десерт по-късно сутринта, Сирина изяде две порции — една за себе си и една за бебето.