— Не, не, не бих могла да приема пари от вас.
Той вдигна поглед от портфейла, който отваряше, не заради думите, а заради тона й. В гласа й се беше прокраднала някаква резервираност, забеляза той, а в погледа й се четеше страх.
— Приеми го като заем — спокойно отвърна той и внимателно я загледа с желанието да й отреди полагаемото й се място в йерархията на жените, които се криеха — нещо съвсем непознато за него.
Роклята й от тъмносин вълнен плат беше износена, но с хубава кройка, обувките й също бяха износени, но безупречно излъскани. По-нежно лице и лъскава коса не можеха да се открият и сред най-висшите слоеве на обществото. Дали не беше някоя избягала съпруга на благородник, преоблечена в дрехите на слугинята си, или нечия красива любовница, изпаднала в немилост?
— Гувернантка съм — бавно изрече тя.
— Извинявай. Да не би да се бях вторачил в теб? — Със сърдечна усмивка той отброи двеста лири. — Ето — каза Бо, наведе се напред и остави банкнотите накуп върху масичката до стола й. — Върни ми ги, когато можеш. Имам си достатъчно. Искаш ли да ми разкриеш името си? — продължи той, забелязал отчаяния й поглед. Надяваше се, че ще вземе парите, желаеше недоверието в гласа й да изчезне.
— Защо? — синьо-зеленият поглед, с който посрещна неговия, беше хладен и предпазлив.
— Ей така — лениво и глезено сви рамене той. — Просто да има за какво да си говорим. Нямам намерение да те нараня — добави тихо.
Изражението й видимо се отпусна.
— Казвам се Сирина Блайд.
Определено е актриса, помисли си той. Невъзможно беше да е гувернантка с име, лице и тяло като нейните.
— Отдавна ли си гувернантка? — попита той небрежно в очакване да разгадае лъжата в отговора й.
— Четири години. Когато почина баща ми, виконт Амбърсън, трябваше сама да си изкарвам прехраната.
Той почувства как стомахът му се свива. Дъщеря на виконт? Дали имаше роднини, почуди се той, от тези, които биха го накарали да се ожени за нея? Но после веднага реши, че всяка дама, изпаднала в подобно положение, вероятно си няма никого:
— Много съжалявам.
За миг тя остана неподвижна, налегната от тежки мисли за баща си, а после си пое дъх и сдържано продължи:
— Баща ми пропиля състоянието си на комар. Не го биваше на карти след първата бутилка.
— Повечето мъже не ги бива.
Тя погледна банкнотите, а после него и Бо забеляза малкото пламъче радост, което изведнъж блесна в очите й.
— А вас бива ли ви? — тихо попита тя.
— Какво ще кажеш да разиграем парите на карти? По-добрият ги печели — предложи той с въпросително вдигнати вежди. — Макар че те предупреждавам, че съм трезвен.
— Така ще си ги узаконя. — Тя се усмихна за пръв път — вяла, макар и момичешка усмивка, загадъчна като самата нея.
Двайсет минути по-късно, когато стридите бяха вече сервирани, тя беше забогатяла с петстотин лири, гарафата с виното беше празна, бъбреха си вече свободно, а Бо нарочно я беше оставил да спечели само две ръце. Останалото сама си беше спечелила. Или много я биваше, или просто много й вървеше. Но определено беше много красива, весело отбеляза той, удобно изтегнат срещу нея с карти, подпряни на гърдите, възхитен поглед и приповдигнато настроение.
Хладнината в гласа й вече беше изчезнала, предпазливото й изражение беше заменено от оживление. А когато му усмихна, след като беше спечелила, на Бо му се струваше все по-трудно да се въздържи да не я докосне. Тя с охота изяде стридите. Пи още вино, когато донесоха друга пълна гарафа, и толкова мило и благодарно каза „благодаря“, когато върху чинията й бяха останали само празните черупки, че той почти реши да не я вкара в леглото си.
Но после тя се усмихна, бавно се изтегна и единственото, за което Бо си мислеше, беше меката й пълна гръд, повдигната високо от пъхнатите под главата й ръце. Дори и обикновената дебела рокля не можеше да скрие колко е пищна.
— Ти ли си уши роклята? — попита той, за да замаскира прекалено втренчения си поглед с вежливост. — Харесвам дантелата на яката.
Тя се облегна на стола си и леко докосна бялата дантела.
— Беше на майка ми. Моите всички ми омаляха.
Той преглътна, преди да отговори. Мисълта, че всичките рокли са й омалели, му направи голямо впечатление, след като току-що беше забелязал съблазнително изпъкналите й гърди.
— Може би ще успея да ти намеря още някоя рокля на кораба.
— Като тези в килера под стълбищата?
— Там ли се криеше?
Тя кимна.
— Парфюмът им е много хубав. Много френски.
— Утре ще накарам стюарда да ти намери някои дрехи — каза той, без да продължи по темата за френските парфюми или причината, поради която дрехите бяха там.