След това тихо предупреждение той си тръгна.
По-късно същата сутрин, по същото време, когато бабата на Бо здраво му триеше сол на главата, Сирина Блайд също търпеше поредното конско от работодателката си госпожа Тодъм.
— Изрично те предупредих да свеждаш поглед, когато минаваш по коридорите на долния етаж, и да не разговаряш с никого, освен ако някой от семейството пряко не ти зададе въпрос. Ще го отречеш ли?
— Не, госпожо — тихо изрече Сирина и сви юмруци, за да се сдържи да не удари по лицето злобната и надута жена, седнала срещу нея.
— Въпреки това обаче Невил ми съобщи, че тази сутрин не само си го зяпала безсрамно, но си проявила и наглостта да му направиш комплимент за външността. И то на празник! Няма да търпя подобно нещо! Няма да търпя да въртиш женските си номера пред невинния ми млад син! Ясно ли се изразих, Блайд? — Двойната й брадичка се тресеше от възмущение.
— Да, госпожо. — Нямаше смисъл да се защитава пред преданата майка на Невил. Единственият й син беше несъгрешим, а какъвто си беше мазен и лъжлив, нарочно беше измислил тази лъжа, за да може още повече да й създаде проблеми в домакинството. Тя се бореше срещу нежеланото му ухажване вече цял месец, откакто позорно го бяха изгонили от Кеймбридж. „Мога да направя така, че да те уволнят без препоръка“ — беше я заплашил сутринта, когато я хвана да слиза на долния етаж, за да занесе нови пера за класната стая, и я беше притиснал с мекото си и дундесто тяло. „Или пък да направя така, че животът ти да се подобри“, мазно беше добавил с кисел дъх на вино от предишната вечер. „Губиш си времето, като учиш двете ми глупави сестри. Аз мога да те направя дама.“
Тя се беше престорила на невинно ужасена и се беше изплъзнала изпод ръката му, без да си позволи да се разправи с него така, както тя си знае. Повече би й се искало да го повали със силен удар с коляно по слабините, но пък тогава със сигурност щяха да я изхвърлят на улицата, а тя отчаяно се нуждаеше от работата си като гувернантка. С всеки изминат ден обаче задявките му зачестяваха и докато смирено си стоеше пред злия език на госпожа Тодъм, Сирина се чудеше колко ли дълго щеше да може да отблъсква похотливите предложения на Невил Тодъм.
— Не ме интересува как се държат аристократите — казваше госпожа Тодъм и добродетелно подсмърчаше, — буржоазията има по-строг морал и няма да търпя да разваляш Невил с разюзданите си и скандални маниери. — После следваше познатото злобно очерняне на семейството й. Госпожа Тодъм не пропускаше да й напомни, че баща й, виконт Амбърсън, е пропилял на комар състоянието си и семейното имение Фолуд, преди да умре. — Не искам отново да ми се налага да ти напомням за положението ти, Блайд. Слугите трябва да се виждат, а не да се чуват.
— Да, госпожо — повтори тя с нетърпимо, но необходимо смирение. Вече четири години бяха изминали от смъртта на овдовелия й баща, четири ужасни години, с изключение на малкия лъч на радост, когато Джулия Кастели и баща й бяха дошли миналата есен, за да опишат платната на господин Тодъм и й бяха предложили приятелството си.
— В бъдеще ще стоиш в класната стая, докато не бъдеш повикана — рязко й заяви госпожа Тодъм. Малките й очички, потънали в пищни дипли плът, се присвиха и станаха като цепки, които мереха Сирина от горе до долу с вледеняващ и отровен поглед. — Така ще предпазя скъпото си момче от нечистите ти помисли. А сега се връщай горе. — После съпругата на богатия собственик на леярна я освободи с кимване и посегна към чашата си с горещ шоколад.
Сирина потръпна на излизане от стаята — не беше сигурна дали беше от напрежение или умора. Вече направо не издържаше на унизителното си положение, на постоянния строг режим, на нестихващото преследване на Невил. Накрая разтвори юмрук и се почувства изцедена. Очите й смъдяха от сълзите, когато застана в мрачния коридор, който свързваше салона за закуска със стълбището за прислугата. Пое си дълбоко въздух и се опита да потисне силното желание да заплаче. Нямаше да допусне да рухне. Сълзите нямаше да й донесат избавление, нито пък самосъжалението, повтори си тя за стотен път, откакто беше постъпила на работа при семейство Тодъм. Беше издържала четири години и щеше да изкара още малко. До юли щеше да има достатъчно спестени пари, за да си плати за обучението в Художествената академия във Флоренция. А с парите за пътуването, които Джулия й беше изпратила наскоро, мечата й да напусне семейство Тодъм скоро щеше да се превърне в действителност.
„Пет месеца ми остават само“ — мислеше си тя и с нетърпение очакваше деня, в който щеше да получи свободата си. След толкова мъчителни години търпението й щеше да стигне само за няколко месеца. Тази мисъл я крепеше, Като изкачваше многобройните стълби до етажа с класата стая.