— Лед? — Тя вдигна поглед, готова да поднесе първата хапка към устата си.
— За шампанското, предполагам — каза той и умело извади тапата на бутилката, — и може би за тези. — Той докосна една захарна теменужка. — Надявам се, че нямаш нищо против първо да си изядеш десерта.
Тя поклати глава с прекалено пълна уста, за да може да му отговори — само на ръка разстояние от нея виждаше как може да докосне рая, докато в устата й се топяха великолепните вкусове.
И Бо също си мислеше за докосване, докато наливаше две чаши шампанско, макар че неговите усещания бяха по-образни. Беше възхитителна така, седнала гола по средата на леглото му, разрешената й руса коса се спускаше по раменете й, гърдите й бяха едри и пълни, с тънка талия и грациозни извивки, олицетворение на женската привлекателност — като русата коприна между краката й. Колко екзотично красива беше, нежна златна сирена, от която лъхаше на женственост и желание и от която преставаше да ти се яде. С какво удоволствие само ядеше и какво удоволствие беше за него да й предостави тази радост!
— Не се храниш — каза тя и си облиза пръста, след като беше обрала и последната капчица от глазурата по чинията си.
— Ще почакам мидите. — Макар че изобщо не беше сигурен дали му се ядеше.
Настъпи кратка тишина.
— Искаш ли още шампанско? — той се наведе напред и затърси бутилката на пода до стола.
— Още не.
Последва кратка тишина. Едва след малко Бо забеляза как се беше вторачила в тортата.
— Искаш ли още едно парче?
— Ако не ме помислиш за лакомница — каза тя с тон, който му напомняше за малко дете, на което са му се скарали за обноските.
— О, не — побърза да я увери той и разбра, че я е било страх да си поиска още. Той сложи цялата торта на леглото до нея с думите: — Изяж я цялата.
— Голяма лакомница съм.
— Скъпа, не си избрала подходящия човек за извиненията си. Във висшето общество е задължително да си лаком, а тази торта е най-малкото, което можеш да си поискаш. Само си остави малко място за мидите.
— Много си хубав — усмихна му се тя.
— И аз същото си мислех за теб, сладурче — тихо промълви младият граф с леко дрезгав глас, изпълнен с желание.
— Хубаво — прошепна тя, натопи пръст в шоколада и бавно го поднесе към устата си. — Но Реми може да влезе… — Тя пъхна пръста си в устата и бавно го облиза, после го извади.
Възбуден от жеста й, той се размърда неспокойно на стола, а в отговор веднага получи ерекция. — Я да заключа — прошепна той и се надигна.
— Готвачът ти ще побеснее за похабените миди.
— Плащам на Реми достатъчно, за да не обръща внимание на някакви си миди — каза Бо и се приближи до вратата.
— Няма ли да се сърди?
— По-добре той, отколкото аз — обърна се Бо и се усмихна.
— И не допускаш да те бавят.
— Не и по отношение на секса с теб.
— Колко ласкателно от ваша страна, граф Рошфор.
За миг той се спря и се замисли — тя беше искрена и пряма, за разлика от натруфените евфемизми, които другите жени използваха за сексуалните си желания. Той пак се обърна и любопитно я изгледа.
— Винаги ли си такава?
— Гола в леглото с някой напълно непознат ли искаш да кажеш? Само тоя път, мое велико момче, както много добре знаеш. Или искаш да кажеш нещо друго?
— Искам да кажа — толкова откровена.
— На този етап нямам какво да губя, нали? В противен случай ще трябва да гладувам по улиците на Лондон. Предпочитам това — заяви тя и му се усмихна. Освен да ме изхвърлиш зад борда, по друг начин не можеш да ме накажеш, особено за думите ми. А и не знам защо, но останах с впечатлението, че предпочиташ моята компания пред самотата по време на това пътуване.
— Проницателна жена — каза Бо сякаш на себе си, изненадан от откритието, че беше прозряла истината — той винаги се беше противопоставял на женска компания по време на продължителни пътувания.
— И кой знае, ако продължаваш да играеш карти кавалерски, до края на пътуването може да се превърна и в богата жена.
— Много те бива — ухили се той. — На карти също… — Тонът му изведнъж се промени. — А кавалерството няма нищо общо с това, че печелиш.
— Знам — тя му намигна флиртаджийски. — Просто се държах учтиво.
— Тогава по-късно ще поиграем. — Той почувства как го обзема хазартна страст. — Истински.
— Можеш да загубиш, Рошфор.
— Мога да си го позволя — отвърна той с момчешка усмивка.
— А аз — не.
— Е, можеш да позаложиш нещо. Колко спечели последния път?