— Сега опитай сама — прошепна Бо — и си помисли как ме чакаш, как ще дойда при теб след вечерната молитва, когато всички очакват, че си на колене в стаята си и се молиш. Усещаш ли хладните плочки и летния въздух?… Аз бавно разсъбличам дрехите ти, докато ти коленичиш за молитва — с наметалото и воала, престилката и роклята с фустата — кожата ти е бледа на вечерната светлина… блести. Когато разпускам косата ти, потръпваш в очакване. Забравяш думите на молитвата си, защото искаш да ме почувстваш вътре в себе си. Спомняш си усещането да съм вътре в теб, твърд и импулсивен, разпъвам те и ти бавно се изправяш. — Гласът му се промени, а ръката му се плъзна по стомаха й невероятно нежно. — Но аз те карам да свършиш. Карам те да кажеш всяка една молитва по ред и само след това ти позволявам да ме съблечеш. Винаги си обичала това, нали? Толкова нежно ме докосваше, че направо едва се сдържах. И винаги се усмихваше на нетърпението ми…
Една бедна манастирска стая, една млада монахиня, изкусена от светски копнежи, един страстен наследник на свети Йоан и… забранени удоволствия. Картините палеха кръвта на Сирина — точно като монахинята и тя копнееше, като нея постоянно имаше нужда от него.
— Обичал си я, нали? — каза тя с отворени очи. По тона и думите му личеше, че е било така.
В погледа му се прочете ужас, той се дръпна, сякаш го беше ударила, и веднага се изправи на крака.
Сърцето му биеше до пръсване, когато се приближи до масичката за алкохол, а в съзнанието му изплуваха ужасни спомени. Не беше разбрал какво казва. От години не беше мечтал за Кейтлин. Какъв глупак се беше оказал. Говори ли се толкова неразумно? Той си наля голямо бренди. Асоциациите, думите, фантазията — толкова фино завоалирани. Голяма глупост беше направил. Докато наблюдаваше как брендито бавно изпълва чашата, той отново почувства раздиращата болка, стария гняв, неизличимия гняв, от който никога не беше успял да се отърси.
Колко отдавна му се струваше, че беше видял Кейтлин да се разхожда в манастирската градина със сестра Мери Марта. За разлика от Мери Марта, която разпалваше въображението на всичките му приятели с нейните тайни плътски желания, сестра Клер беше напълно целомъдрена.
Но той именно нея искаше с безразсъдния плам на младо момче. Изпращаше й бележки и цветя, купуваше й требници със скъпоценни камъни, които тя не можеше да приеме и настойчиво му връщаше. Той обаче ни най-малко не е отказваше. Макар че нищо от това не би имало някакво значение, ако чувствената Кейтлин Гарик от Ълстър все ще не съществуваше под трудно спечелената набожност на сестра Клер. После една топла лятна нощ, когато Бо беше на петнадесет години, тя му се беше отдала…
— Разливаш — тихо каза Сирина.
Гласът й прекъсна тревожния му унес и той погледна към локвата алкохол, който се стичаше по лакирания шкаф.
— Боже — прошепна той и се протегна към ризата, хвърлена наблизо на един стол.
— Много съжалявам — извини се Сирина. — Не трябваше да питам.
— Не си виновна. — Бо бързо избърса разляното и хвърли влажната риза в мивката. — Други хора са виновни. Искаш ли да пийнеш? — Гласът му беше безизразен.
Когато тя поклати глава, той взе бутилката и се върна на леглото. Облегна се на долната табла и седна настрани, доколкото скромно му позволяваше матракът, като внимаваше да не я докосне, когато си протягаше краката. После продължи да пие препълнената си чаша с бренди, без повече да разговаря.
Тишината беше изпълнена с безпокойство.
Малко след това той отново започна да си налива.
— Не искаш ли да ми разкажеш за нея? — прекъсна го Сирина.
— Няма какво да разказвам. Тя умря — едва доловимо прошепна той. Пак сложи запушалката на бутилката и я хвърли настрани. „Нямаше религия, която да заслужава подобна жертва“ — горчиво си мислеше Бо. Той я беше обичал и тя него.
Но това не беше достатъчно, когато игуменката ги беше разкрила.
Същата нощ Клер се беше обесила, без и дума да му каже, без да я е грижа, че я обича с целия плам на младежкото си сърце.
Той тихо изруга, вдигна чашата към устните си и я пресуши.
— Искаш ли да останеш сам? — Погледът на Сирина беше изпълнен със съчувствие.
— За Бога, не. — Той тихо въздъхна. — Мисля, че сигурно по някакъв начин ми напомняш за нея. Очите ти, предполагам… Тя имаше сини очи като твоите, които от време на време изглеждаха зелени според светлината. Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш? Малко шампанско… или вино? Точно сега имам нужда някой да пийне нещо с мен.