— Тогава ще пийна малко шампанско.
— Добре — той беше искрено облекчен, после се наведе, за да вземе бутилката шампанско с чашите, които по-рано беше сложил до леглото. — Боже, ненавиждам меланхолията. — Бо предпочиташе забравата, зад която се беше скрил преди осем години.
— В такъв случай не е зле да помислиш за скоростта, с която пиеш. И татко го налягаше меланхолията след първата бутилка бренди.
Той изрази несъгласието си с поклащане на глава, докато отваряше шампанското.
— Обикновено алкохолът ме развеселява — каза младежът. — Поне до петата бутилка — подсмихна се той.
— Няма да се опитвам да те настигам.
Бо леко повдигна вежди и тя реши, че си възвръща малко от нормалното безгрижие.
— Много добре влизаш в крачката ми, госпожице Блайд — отвърна той лениво и й предложи чаша шампанско.
— Благодаря ви, лорд Рошфор. Майка ми казваше, че една дама винаги трябва да се старае да доставя удоволствие.
— Много мъдро от нейна страна — доброжелателно промълви граф Рошфор. Вдигна чаша към нея и сведе глава в знак на поздрав. — За забравата — тихо каза той…
След време, когато споменът за нещастните им увлечения в миналото избледня след бутилката шампанско и двете бутилки бренди, а вратата, която случайно се беше отворила в душата на Бо, отново се затвори, лекото им алкохолно блаженство прерасна в изследване на чувствеността. Сирина откри, че е възседнала Бо и трепери от вълшебното усещане. Тя го докосна по тъмните и твърди косъмчета на мястото, където те се срещаха с нейните бледи къдрици.
— Мой — каза тя и погледна надолу към него, очарована, влюбена, млада дева, обляна от удоволствие.
Без да знае защо, той я намираше за чаровна, макар че двете бутилки бренди може би бяха въздействали върху мнението му. И пак без да знае защо, той леко плъзна пръст по влажната цепнатина между краката й и тихо промълви: „Моя“.
Не говореше сериозно, би казал той, ако гласът на разума му беше проговорил. Но такъв глас не се чу по средата на сивия Атлантически океан насред зима, на стотици мили от брега. А госпожица Сирина Блайд, толкова скоро освободена от тежкото си тегло, неслучайно изпитваше зашеметяващо, ослепително блаженство. Бо Сен Жюл в края на краищата беше прочут с уменията си.
Следващия път, когато тя изпита оргазъм, той я посрещна без задръжки, изля се целият в нея и всеки спазъм отекна в телата им — цял един свят, сведен до зашеметяващото усещане на познатия, безоблачен плътски пейзаж, който той предпочиташе. Очите му бяха затворени, тялото му обляно в пот, а вълната на чувства се разливаше по тялото му с всеки конвулсивен тласък.
Изведнъж някой рязко почука на вратата и го извади от унеса.
С тиха ругатня Бо отново се съсредоточи в трескавия ритъм и се върна в горещия екстаз…
— Отвори! — Беше Реми.
— Разкарай се — измърмори Бо сякаш на себе си, целият в конвулсии в залеза на усещането.
Безпощадното чукане по вратата отмерваше ритъма на разгорещеното дишане в малката каюта. Сирина леко се размърда, смутена от прекъсването.
— Храната — измърмори тя.
Гласът й, тих и извинителен, достигна до трескавите сетива на Бо. Той дълбоко си пое дъх, отвори очи и погледна към нея.
— По дяволите.
— Май че не си е отишъл — прошепна тя. — Не свърши, нали?
С гримаса той силно въздъхна.
— Сега вече свърших.
— Ще разбия вратата! — изкрещя Реми.
— Успокой се, по дяволите — изръмжа той, откъсвайки се от Сирина и викна към вратата: — Идвам.
Сирина се засмя на реакцията му, а когато Бо яростно я изгледа, тя толкова мило му се извини, че той реши в края на краищата да не изхвърля Реми през борда.
— Ще ти се реванширам — каза тя, порозовяла и топла и неизразимо щастлива.
Той се намръщи.
— И още как.
— Не е нужно така да се мръщиш. Наистина ще ти се реванширам. Но не съм яла миди Сен Жак, откакто… — в гласа й за миг пролича мъката. — Много отдавна — тихо довърши тя.
— В такъв случай ще бъде грубо от моя страна да ти откажа.
— А ти не си груб — тихо се намеси тя, разбрала дори и за краткото време, откакто го познаваше, че Бо проявява много повече съчувствие, отколкото показва, и неимоверно много й угажда.
С още една въздишка той се надигна от леглото, приближи се до вратата, отвори я със замах и трясък и застанал чисто гол и възбуден на прага, въведе готвача си с предупреждението:
— И да не си посмял да го направиш още веднъж, Реми, защото няма да видиш Неапол.
— Смъртен грях е мидите да отидат на вятъра — отвърна Реми, незасегнат от заплахата на Бо. — На леглото ли ще ядете? — спокойно продължи той, сякаш не ги беше прекъснал в сюблимния момент, сякаш им носеше сутрешната закуска. После с жест покани помощника си да влезе с нова покривка за масата и още две изстудени бутилки шампанско. Той държеше високо покрития поднос с миди, докато момчето, което внимаваше погледът му да не попадне на увилата се в юрган Сирина, постилаше покривката на леглото.