— Защо идваш толкова късно? — изропта Хана Тодъм, когато Сирина влезе. — И не носиш никакви пера!
— Мама казва, че е мързелива и за нищо не става — рязко осведоми по-голямата й сестра с грачещ глас, досущ като този на майка й. — Едно нещо не може да свърши както трябва.
Двете ученички на Сирина бяха умалени копия на грозната си и дебела майка, а маниерниченето им по нищо не отстъпваше на нейното, независимо че бяха млади. Макар едната да беше на дванадесет, а другата на четиринадесет години, вече ги готвеха да влязат в обществото, където парите на баща им щяха да им осигурят видни съпрузи. Суетни, надути и горди с богатството си, те трудно се поддаваха на обучение, а неуспехите им при овладяването на френския, рисуването и музиката отдаваха на некадърността на Сирина.
— Хайде да извадим книгите с френските кройки и да поупражним списъка с модни термини — предложи Сирина, която знаеше, че на момичетата това ще им хареса много повече от уроците по вероучение. В сегашното си лошо настроение не беше в състояние да издържи цяла сутрин на апатията и мрачната им липса на интерес.
— Може ли да ядем шоколадови бонбони, докато учим? — не я оставяше на мира Каролайн, която много добре съзнаваше, че Сирина не е в добро настроение, и се възползваше от ситуацията.
Сирина се поколеба. Бонбоните бяха строго забранени, защото госпожа Тодъм се опитваше да превърне дъщерите си в стройни красавици — задача, която би стреснала и най-големия оптимист.
— Ще кажа на мама, че ти си ги изяла, ако не ни разрешиш да си вземем — предупреди я Каролайн.
— Вземайте каквото си поискате — леко въздъхна Сирина, неподготвена за още един сблъсък със злонамерените момичета, а може би и изплашена от заплахата на Каролайн. Преди две седмици, когато пак те бяха изяли всички сладкиши и бяха натопили нея, майка им цели два дни не й даде да яде. Колкото и безвкусна и недостатъчна да беше храната й, Сирина не искаше отново да я оставят да гладува. Тази сутрин още не беше закусвала.
— В такъв случай намери бонбоните, Каролайн — каза Сирина с примирен глас. — Хана, извади последната книга с кройки с жълтата муселинена рокля на корицата, а аз ще кажа на прислужницата, че искаме шоколад и препечени филийки.
— Аз пък искам гъста сметана — каза Каролайн.
— Бита — добави Хана. — Искам две чаши.
— Добре. — Сирина излезе, за да потърси прислужницата, която обикновено намираше заспала в съседната шивалня. И пържен слон с щраусови яйца в момента да й бяха поискали момичетата, щеше да се съгласи да ги поръча. След това, което се беше преживяла с Невил и госпожа Тодъм, вече не й бяха останали сили да се съпротивлява.
Двамата мъже, които седяха в кабинета на имението Сет, толкова много си приличаха, че в обществото ги наричаха Светата двоица. Двамата отдавна бяха станали център на вниманието на всички красавици с високите си и мускулести фигури и тъмните модно подстригани коси, а очебийната им и чувствена красота се засенчваше само от чара им.
Всеки път, когато отидеха на някое светско събиране или в клуб, всички се обръщаха след тях. Греховно красиви и отявлени грешници, те нямаха равни в разврата. Мъжете, които ги познаваха, бяха склонни да се оплакват за несправедливостта, с която съдбата толкова щедро ги беше засипала с физически преимущества, но дамите бяха благодарни единствено за красотата и сексуалните им подвизи.
Макар че херцог Сет се беше отказал от разюздания начин на живот след брака си с млада шотландка, неговият многообичан син, плод на младежка любов, беше наследил… е само една от многобройните титли на баща си, но и овакантеното му място на пръв лондонски женкар. И подобно на баща си едно време, Бо Сен Жюл беше повече от склонен да услужи на всички нетърпеливи дами, желаещи да споделят леглото му.
— Не очаквам да се откажеш от младежките си удоволствия — правдиво отбелязваше херцог Сет и наблюдаваше най-големия си син през разхвърляното си бюро с тон по-скоро спокоен, отколкото назидателен, — освен в редките случаи на семейни тържества, когато майка ти държи да си дойдеш вкъщи. Ще се извиниш и няма да й казваш истината.
— Разбира се. — Бо неловко се размърда на стола. Знаеше, че независимо от сдържания тон, волята на баща му трябваше да се зачита. — Беше просто нелепа грешка.
Синджин бегло се усмихна.
— Ако съм знаел, че госпожица Гамбета толкова те е пленила, щях да изпратя Дейвид да ти напомни кое време е.