Със стиснати в скута ръце тя изправи рамене и го изгледа с леден поглед:
— Съмняваш ли се?
— Да.
— Много си лаконичен, Рошфор — хладно отбеляза Сирина. — Да не би да съм ти пленничка до Неапол?
— Най-малко до Неапол — проточи той.
— Аз не съм на това мнение — озъби се тя, избухлива и докачлива, нежелаейки да приема заповеди от никого, след като си беше извоювала независимостта. — Този учтив пристанищен управител несъмнено ще ми осигури защита от нежеланите ти планове.
Той не помръдваше полупритворил тъмните си очи.
— Съмнявам се, но можеш да опиташ.
— Това ми звучи като прокоба. Какво точно ще направиш, за да ме задържиш? — саркастично го запита тя. — Ще ме завържеш за леглото си?
— Няма да е необходимо. — Той леко се усмихна. — Чичо ми е тукашният посланик.
— Ясно. — Гласът й се беше превърнал почти в шепот. Знаеше каква власт имаше английското посолство в държава, в която преобладаваше английската търговия. — В такъв случай — продължи тя, като с усилие се опитваше да говори нормално — може би трябва да му кажа, че си ме отвлякъл.
— Мисля, че Реми може да го оспори. Той беше свидетел на твоето, ъ-ъ, доброволно участие — измърка Бо с меден глас.
— Проклет да си! — разгорещи се тя и гневно го изгледа. — Може би вече не искам.
— Дай ми една минутка — промълви Бо тихо — и съм сигурен, че мога да променя решението си.
Тя дълбоко си пое дъх. От неговите изпълнени с топлина думи в съзнанието й изплува приятен спомен.
— Ще ме задържиш ли пряко волята ми? — проговори тя с леко разтреперан глас.
— Никога. — В погледа му се четеше безсрамно нахалство.
— Върви по дяволите! — прошепна Сирина, разгневена от наглото му поведение.
— Откажи се, скъпа. Освен това не искаш да станеш прословута, нали?
Прав беше, разбира се. Всяка клюка щеше да е унищожителна за репутацията й.
— Не трябва да се чувстваш самодоволен, Рошфор — яростно заяви тя. — Възнамерявам тъпкано да ти го върна за тази принуда.
— Никога не съм се и съмнявал, че ще го направиш, — ведро отговори той. — Просто не забравяй да си стоиш в каляската.
Когато след няколко минути кафето пристигна, той учтиво й предложи да го опита, защото на подноса предвидливо беше сложена и втора чашка.
— По-скоро бих делила хляб с дявола — озъби се тя.
— Ще ти се реванширам — успокои я той, свикнал да се справя с разгневени жени. — После ще отидем на пазар.
— Това да не би да успокоява духовете на твоите куклички?
Винаги, искаше му се да й каже, но тъй като великодушно приемаше победата си, рече:
— Ще ти се извиня по всякакъв начин, веднага щом приключа с това.
— А цената е без значение — саркастично отвърна тя, — защото семейството ти притежава половин Англия.
— Съжалявам — тихо каза той, като не пожела да обсъждат богатството му. — Искаш ли малко гинджа? — предложи й той и си наля голяма доза от португалския вишнев ликьор. След като не получи отговор, той шеговито вдигна чаша към нея в знак на поздрав, преди да я пресуши. Не й проговори отново, изчака тихо на прозореца с изглед към пристанището, докато си пиеше кафето, на пръв поглед забравил за присъствието й.
Сирина продължи със заученото си безразличие, от което страдаше волята й, защото ароматът на горещото кафе изпълваше стаята. Умираше да си сипе чашка и да си вземе сладкиш от подноса. От плодовите сладкиши с лимон и череши също излизаше пара в хладната канцелария на пристанищния управител, а захарната глазура се стичаше на горещи струйки отстрани. Бо дори не ги беше погледал, проклет да е, но изкусителният им аромат и вид направо я измъчваха.
Докато каляската и стражата пристигнат, тя вече беше изпаднала в кисело настроение, чувстваше се манипулирана и гладна. Дори и пристанищният управител го забеляза по време на пътуването до източните части на пристанището, където беше закотвен „Бети Лий“, той галантно насочи разговора към Бо. Когато пристигнаха, мъжете оживено разискваха речните течения, после слязоха и се сбогуваха само с няколко думи. Но докато управителят даваше заповеди на хората си, пристигнали след тях, Бо се спря до вратата на каляската.
— Не мърдай оттук — нежно й напомни той, — а веднага след като свършим, можеш да си го изкараш на мен с моята благословия.
— Може би ще съжаляваш за щедростта си, Рошфор — раздразнено отвърна тя.
На лицето му се изписа лека усмивка. Бурният й нрав приличаше на необузданата й сексуалност.
— Ще рискувам — тихо отговори Бо.
Тя видя как той се отдалечава с дългия си черен редингот, който му придаваше зловещ вид, а високият му силует се открояваше като тъмно привидение от мрака. Черната му коса беше разрошена от вятъра и му стоеше като непослушен ореол, а широкото му палто се развяваше като призрачни криле.