Изведнъж той й се стори непознат, докато се движеше по кея, опасен, заплашителен — като фантом се извисяваше над фаланга от стражи. Тръпки я побиха. Доколко го познаваше извън тесните граници на разгорещените им страсти? Можеше ли наистина да се утвърди като личност срещу подобна тъмна сила?
Миг по-късно обаче тя отхвърли страховете си. Не беше страхливо и плахо момиченце. Можеше да се грижи за себе си и винаги го беше правила, не само през годините след смъртта на баща й, но и много преди това.
Това я накара да се замисли къде е и да се сети за стражата. Вдигна прозореца и надникна навън, за да провери къде е войникът, който бяха оставили да я пази. При новия порив на вятъра той се обърна и прекъсна разговора си с кочияша, а когато тя му се усмихна, той отвърна на усмивката и й пожела добър ден. Португалската фраза беше сред малкото, които Сирина знаеше.
Миг по-късно тя отново се облегна на седалката и забарабани с пръсти по овехтялата кожа с надеждата, че няма да й се наложи дълго да чака затворена. Мразеше да чака и мразеше да получава заповеди да се държи като дамата на господина, пазена и глезена като идиот. Знаеше да стреля не по-зле от мъжете и ако старият управител не беше проявил такава учтивост, тя нямаше да се почувства задължена да се подчини. От друга страна, може би оцеляването на багажа й си струваше тактично да демонстрира послушание.
Тя нервно махна прашинка от полата си, наведе се да изтрие някакво петно от върха на обувката и си оправи палтото, после отново се изправи. Бяха изминали двайсет секунди.
Не я свърташе на едно място и се почуди какво ли щеше да стане, ако излезе от каляската и огледа. Бо вече доста се беше отдалечил. Нямаше да разбере. За миг се замисли доколко си струва да се подчини на заповедите му да стои тук. Може би той само искаше да каже, че не трябва да се излага на опасност, размишляваше Сирина. Какво пък толкова щеше да стане, ако се поразходи наблизо.
Момичето сви устни и погледна през прозореца, за да осмисли възможните последствия, когато се разнесе изстрел.
Още преди да отекне вторият изстрел, беше отворила вратата, а при третия вече почти се беше показала навън, когато пред нея се изпречи младият войник и я принуди да се върне в каляската, говорейки нещо на португалски. След като затвори вратата, той застана пред нея и препречи изхода. Това означаваше, че само през прозореца можеше да се опита да разбере какво става. Виждаше се далечният край на кея. Един висок и як мъж тичаше към брега, на голямо разстояние от преследвачите си.
Сирина предположи, че това е Хортън. Кой друг би бягал от „Бети Лий“? Войникът й, уплашен от продължителната стрелба, се опитваше да зареди пушката си.
— Не така — измърмори тя и нервно разкърши пръсти, докато го гледаше как несръчно борави с патрона. — По-внимателно, не блокирай барабана! — тихо му нареждаше. — О, Боже… — изстена тя, изнервена от начина, по който той нескопосано държеше шомпола.
За миг тя погледна през прозореца и забеляза колко напреднал беше Хортън. Бо, когото вече виждаше от каляската, беше начело на преследвачите и бързо настигаше беглеца. Покрай Хортън свистяха куршумите на стражарите, които се опитваха да го повалят, но той имаше огромно предимство и ако успееше да стигне уличката до кея, можеше да изчезне в някоя от криволичещите по хълма алеи.
Нервна и раздразнена, че е затворена, Сирина закопня за един от чудесните пистолети „Мантън“, продадени на търг заедно с домакинските им вещи. Сигурно някъде в каляската имаше пистолети за конете, реши тя. Навсякъде ги използваха. Тя коленичи, бързо повдигна седалката и зарови в багажника. „Еврика!“ — тихо възкликна, когато видя един стар пистолет върху някакво навито въже. Извади прашното оръжие, взе кесийката за боеприпаси, прикрепена за дръжката, и вътре откри три загънати в хартия патрона. Да се надяваме, че един ще ми е достатъчен, помисли си младата жена и бързо зареди пистолета. Хортън беше стигнал почти до края на кея.
Войникът, който трябваше да пази каляската, беше заел позиция по средата на безлюдната улица, защото хората се бяха разпръснали още при първия изстрел. Целеше се с пушка, опряна на рамото му. Обаче целият трепереше от напрежение — очевидно друг път не беше участвал в битка. Сирина незабелязано се измъкна от каляската, вдигна оръжието и внимателно се прицели в мъжа, тичащ право към тях.
Той беше само на двайсетина стъпки разстояние, мускулестите му крака се движеха като бутала, а по изражението му се четеше отчаяна решителност. Забърза се, когато видя пушката, насочена към него, но кривна точно когато войникът стреля и куршумът се отклони. Докато се опитваше да презареди, Хортън се запъти право срещу него с ботуши, които отекваха по паважа като копита, предвещаващи второто пришествие. Сирина хвана пистолета по-здраво и взе беглеца на мерника. Сега лицето на Хортън се виждаше от близо — лице на злодей, брадясало, с белези и дълбоко хлътнали зли очи. Тя натисна спусъка.