Точно… така.
Чу се изстрел, във въздуха профуча куршум и дясното око на Хортън с горната част на главата му изчезнаха в една кървава експлозия от плът и кости.
Пронизителният писък на Сирина отекна в тясната уличка и се чу чак при доковете — мозъкът на Хортън я беше опръскал цялата. В един ужасен миг тя видя как по рамото й се плъзга око, после един пронизителен писък отекна в ушите й — сякаш от голямо разстояние — а след това все повече и повече потъваше на плътния мрак, който я погълна.
Бо скочи напред да я хване, когато припадна и се свлече надолу. Взе я на ръце и бързо нареди на кочияша:
— Към хотел „Йорк“. — Мина покрай трупа на Хортън, без да го погледне и отнесе Сирина в каляската. Прогорената от барута дупка в джоба на редингота му се виждаше отвътре. — Уведоми британските власти — тихо каза той на управителя на пристанището, който тичешком ги настигна. Но не изчака отговор — вече беше в каляската.
По време на пътуването до хотела Бо избърса колкото можа кръвта по лицето и косата на Сирина, след което изхвърли мръсната си кърпичка и прибягна до полите на палтото си, за да попие останалото. Девойката беше пребледняла като мъртвец и той бързо провери пулса й. Силният и постоянен ритъм на сърцето й го успокои. Беше чувал истории за хора, които умират от страх, а тя наистина беше изложена на ужасяващо изпитание. Въпреки това през цялото това време се беше държала изключително смело и не беше продумала, независимо от ужаса.
Когато Бо слезе от каляската носейки Сирина, която все още беше в безсъзнание, портиерът на хотел „Йорк“ веднага повика помощ, а докато минаваше през бързо отворените двойни врати, още няколко човека от персонала предложиха да му помогнат.
— Веднага имам нужда от стая. Дамата претърпя злополука. Извикайте лекар.
— Да, сър, разбира се, граф Рошфор, веднага ще ви съпроводим до апартамента ви. — Никой не постави под въпрос връзката на дамата с младия лорд. Бо Сен Жюл беше добре познат в „Йорк“ — племенникът на посланика беше чест посетител.
— Рошфор! — извика някой и прикова вниманието на няколко гости във фоайето.
Преди още Бо да успее да се измъкне, се появи лорд Едуард Дъферин, който си проправяше път сред суетящите се служители. Леко задъхан от усилието, с което беше придвижил масивното си тяло, той любопитно спря поглед на Сирина.
— Да не би малко да си се посбил, Сен Жюл? — попита той, забелязал петната кръв по роклята на Сирина. Бялата дантела на яката й беше много зацапана. — С нещо мога ли да ти помогна?
— Нищо сериозно, Дъф — отговори Бо, а наум проклинаше лошия късмет да бъде забелязан от джентълмен, който е стар приятел на чичо му. Не беше предвидил посещение при Деймиън. — Дамата припадна и се нарани при падането.
— Англичанка ли е?
Въпросът не беше случаен — искаше да разбере името й.
— Далечна братовчедка, лорд Дъферин — заусуква Бо.
Точно в този неподходящ момент Сирина бавно дойде в съзнание, погледна Бо и прошепна:
— Скъпи…
Еди Дъферин се ококори и хвърли на Бо многозначителен поглед.
— Братовчедка, значи — измърмори той със затворническа усмивка.
— Би ли ни извинил — каза бързо Бо — не искаше да разкрива подробности, за които знаеше, че може да достигнат до чичо му и до собственото му семейство. Без да чака отговор, той бързо се отдалечи и през фоайето отнесе Сирина в коридора с колони, който водеше към стаите.
Седма глава
— Кой беше това? — прошепна Сирина все още с натежали клепачи и тих пресипнал глас.
— Никой — леко отклони въпроса й Бо. — Как се чувстваш?
— Жива… благодарение на теб — отвърна тя.
— Цветът на лицето ти се подобрява. Беше много смела…
— Ако пистолетът ми беше гръмнал, щях да го забавя.
— Значи няма да мога да ти кажа „Предупредих те“ — засмя се Бо.
— Ще излезе, че съм неблагодарница, ако не ти позволя — леко се усмихна тя, — макар че ако имах прилично оръжие…
— Много си опасна. — Усмивката му се открои на загорялата кожа. — Напомни ми да държа пистолетите си далече от теб.
— Никога няма да те нараня, скъпи. Вече два пъти ми спаси живота.
— За мен е удоволствие, мадмоазел — галантно отвърна той и спря пред една голяма врата в дъното на коридора. — Мисля, че това е нашата стая. — Той изчака хотелиерът и персоналът да ги настигнат. Зад себе си чуваше забързаните им стъпки.
— Бил ли си тук преди? — попита тя и съвсем леко повдигна вежди.
— Веднъж-два пъти.