— Малко си подранил — отговори чичо му, — но въпреки това, предпазливо благодаря.
— Татко знае ли?
— Все още на никого не съм казал. Ти си прекалено проницателен. Но стига сме говорили за това — бързо добави посланикът, защото не искаше да обсъжда несигурната възможност той и Ема скоро открито да заживеят заедно. — Сега ме увери, че си в цветущо здраве и ще те върна на чудесната ти спътничка.
— В чудесно здраве съм, както сам можеш да се убедиш. Сирина беше в опасност, а не аз.
— Имам чувството, че съм чувал това име. Да не би да я познавам?
Бо се поколеба, тъй като не знаеше дали на Сирина ще й е приятно да му каже коя е.
— Съмнявам се, че я познаваш.
— Блайд… името не се среща често. Нямаше ли — да. — По погледа му пролича, че се е сетил. — В Кеймбридж учихме заедно с един Блайд. Роби Блайд си построи разкошна къща в Глостършир. Видях проекта на архитекта му преди години в Кралското общество. Винаги съм искал да имам тази къща.
— Могъл си да я купиш на търг преди четири години. Той умира в нищета, а имуществото му е разпродадено.
— Тя му е дъщеря?
— Промъкнала се беше на борда на „Сирена“ в Доувър — кимна Бо.
— Боже господи! — възкликна изумен посланикът. — Доведи я в посолството — заяви той. — Ема ще се погрижи а момичето.
— Ще трябва да я попитам.
Чичо му озадачено го изгледа.
— Не знам дали изобщо иска някой да се грижи за нея — обясни Бо. — Сирина отива във Флоренция, за да изучава изкуство.
— Без пари? — скептично попита Деймиън.
— Събрала е малко пари.
— Но сама жена…
— Има приятели.
— Ясно — тихо каза Деймиън. — А ти не искаш да се лишиш от компанията й.
— Честно казано, да, но разбира се, можеш да я попиташ.
— Сега? — попита Деймиън. Той се чувстваше морално длъжен да предложи покровителство на дъщерята на свой стар познат.
— Заповядай! — Бо кимна към градината.
Сирина се изненада, че ги вижда да се връщат, а когато Деймиън я покани да отиде в посолството, за да се запознае с братовчедка му Ема Пеърс, която се грижи за домакинството по време на отсъствието на жена му, изненадата ясно пролича.
— Познавах баща ви — обясни Деймиън.
Сирина бързо погледна Бо с питащ поглед.
— Спомни си името ти. — Той и баща ти били заедно членове на Кралското общество.
— Съжалявам, че баща ви е починал. Позволете да ви помогнем да стъпите на крака — каза Деймиън. Ема ще ви хареса.
Сирина още веднъж разстроено погледна Бо.
— Казах му, че възнамеряваш да следваш изкуство във Флоренция — тихо каза младежът, — но той пожела сам да помоли.
— Искаш да кажеш да остана в Лисабон? — По тона й личеше, че се колебае.
— Деймиън смята, че Ема може да те вземе под свое покровителство.
— Сигурно ви е трудно сама, госпожице Блайд — тактично отбеляза Деймиън.
— Какво искаш да направя? — попита Сирина и вдигна поглед към Бо. Дали не искаше да се отърве от нея?
За секунда той помълча, преди да отговори.
— Казах на Деймиън, че ти ще вземеш решението.
— Но какво искаш ти? — Гласът й беше тих, а очите й изглеждаха много големи на светлината на свещта.
Той не отговори веднага. Когато най-после заговори, гласът му се беше превърнал в едва доловим шепот.
— Останах с впечатлението, че във Флоренция те очакват.
— Да — бързо се съгласи тя. Това беше достатъчно. — Имам приятели, които ме очакват. Професор Кастели уреди да следвам с колегите му.
Деймиън не пропусна да забележи явната интимност помежду им. Не че очакваше от приятелките на Бо да са с него по принуда.
— Е, поне трябва да дойдете на вечеря при нас и да ми позволите да ви напиша препоръки.
Той наблюдаваше как младата дама отново вдига поглед към Бо и разбра, че е необичайно невинна, нещо нетипично за другите спътнички на племенника му.
— Утре вечер — каза Бо.
— Ема ще бъде очарована. В такъв случай само семейно събиране?
— Идеално — каза Бо, застанал в очакване.
— А… ами тогава до утре… — Посланикът леко се поклони и си тръгна.
— Не знаех какво да му кажа — потвърди Сирина, която все още се чудеше дали правилно е изтълкувала отговора на Бо.
— Деймиън ти мисли доброто — отбеляза Бо, седна до нея и я привлече към себе си, — но не бях сигурен дали искаш да се присъединиш към английската колония в Лисабон.
— Без теб няма да искам. — Сгушена в обятията му, думите й идваха от сърцето.
Той се усмихна на искреността й.
— И аз изпитвам същото, сладурче. А сега докъде бяхме стигнали — дрезгаво прошепна той.
— Трябва ни охрана, която да стои пред вратата — каза Сирина с тих и изпълнен с копнеж глас. — Не бих искала още някой да ни прекъсне. Имам си планове…