Дете на порока

— Ти работиш?

— Разбира се — заяви той и се обърна с пълна догоре чаша бренди. — Човек не може постоянно да чука — каза й с нервна усмивка.

— А, да, основното ти занимание.

— Не бих казал — язвително отвърна той.

— Скандалните вестници не са на това мнение — не отстъпиш тя, докато го наблюдаваше как се приближава към нея, силен и грациозен, съвсем наясно с репутацията си на жребец за аристократките.

— Измислят си.

— Не ми се струва, че им се налага много да си съчиняват. Ти си непоносим фукльо — хладно отбеляза тя с поглед, прикован в слабините му. — Винаги си възбуден, нали?

— Само с теб — отвърна той с меден глас и спря до леглото.

— Как ли пък не, — язвително каза тя. — Като девственица… неопитна и наивна.

— На някои хора очевидно не им е нужна никаква практика — прошепна Бо и вдигна чаша за поздрав. — Свърши ли с гледането?

— Да не би да имам ограничено време?

— Времето винаги е ограничено. Но в твоя случай не ме интересува — ти си по-нетърпелива от мен.

— Да не би да има нещо лошо в това?

— О, не — отвърна той със самодоволна усмивка. — Това определено е преимущество.

— Като твърдия ти член.

— Точно така — саркастично се съгласи той. — Искаш ли да го пробваш?

— Не, от тази вечер съм решила да започна да живея благочестиво. Прекалено много ме ядосваш.

За миг той изгледа питието си, а после нея.

— Ами ако ти се извиня?

— Прекалено е късно.

— Ами ако много, много горещо ти се извиня? — тихо каза той и седна до нея.

— Няма да ме трогнеш.

— Дори и ако ти предложа да се реванширам?

— Как? С какво? — Тя унило се втренчи в ерекцията му.

Това обикновено беше достатъчно, помисли си той, но добави:

— Ще ти позволя ти да си избереш как.

— Така ли?

Той кимна.

— Аз?

— Ти.

— Много мило.

— Знам — каза той.

— Значи мога да направя каквото си искам?

— Каквото си искаш — категорично повтори той.

— И ти ще си съгласен?

Той леко си пое дъх.

— Да.

Забелязала краткото му колебание, тя разбра, че беше станала свидетел на нещо като малко нарушаване на принципите.

— Благодаря ти — тихо каза Сирина. — Наистина пиеш прекалено много — добави тя с палава усмивка.

— И наистина трябва да те любя — прошепна той. Без да обръща внимание на закачливия й тон, на един дъх изпи съдържанието на чашата и я хвърли на килима. После се протегна и я привлече към себе си.

— Това може ли да се обсъди? — попита тя.

— Не. Нещо против? — Нямаше нужда да пита.

Виждаше огъня в очите й, докато си събличаше халата.

— Проклет да си — прошепна тя и се разтрепера, когато се приближи към нея.

— Проклинай ме по-късно — тихо каза той и се наведе между разтворените й бедра.

— Не искам по-късно.

— В такъв случай не си мисли за това. — Той се насочи към пулсиращата й сърцевина и леко се плъзна навътре.

— Трябва да ти се противопоставя. — Последната сричка, която изрече, завърши с въздишка.

— Прекалено късно — прошепна той и я прониза, а думите отекваха в съзнанието му, докато ръцете му се плъзгаха по тънката й талия, а после по-надолу с пръсти, разперени на хълбоците й за по-голяма устойчивост. — Прекалено късно — каза той толкова тихо, че думите му заглъхнаха в гърлото. После затвори очи и се тласна напред.

Осма глава

— Рамос ми каза, че багажът ти е пристигнал, но ще трябва да си го разпознаеш — каза Бо на закуска следващата сутрин.

— Най-после — точно когато ми трябва — възкликна Сирина, която държеше да разгледа забележителностите на Лисабон. Тя остави вилицата и стана от масата. — Къде е? Веднага ще погледна.

Това, което видя обаче, когато отвори вратата на апартамента, за миг я обърка. Вместо двата й куфара, цели двайсет или повече чанти, бохчи и куфари, най-различни на вид и цвят, бяха подредени в коридора.

— Рамос очевидно не е искал да рискува — сухо отбеляза Бо зад нея. — Сигурен съм, че му казах два куфара от кафява кожа.

— Надявам се другите пътници да не се почувстват ощетени.

— Останалите ще върнем — увери я той. — Виждаш ли твоите?

— Този и този. — Тя показа познатите й куфари, после прекрачи прага, за да си ги вземе.

— Позволи на мен — каза Бо й я последва.

Сирина хвърли поглед през рамо, когато той я докосна по ръката.

— Мога да ги нося. — И всъщност ги беше пренесла през по-голямата част от Лондон.

— Няма нужда — аз съм тук.

Чувстваше топлината на ръката му през фината коприна на халата си, а близостта му приятно я възбуждаше.

— Ще ме разглезиш — прошепна тя, като се чудеше дали всяка жена, до която той се докоснеше, изпитваше същото влечение.