— Как се осмеляваш да ми се противопоставяш? — закрещя тя с гневен глас, после се приближи на разстояние, от което да може да я достигне, и така удари Сирина, че за миг залитна, преди да успее да запази равновесие.
Онемяла и вцепенена от внезапното нападение, Сирина стоеше, без да може да помръдне, а бузата й пареше от удара.
Момичетата се закискаха, госпожа Тодъм хокаше Сирина като луда, а двете гостенки спокойно седяха със самодоволни усмивки и се наслаждаваха на бурната сцена.
Докато всевъзможните епитети, заплахи и обиди се сипеха върху нея, Сирина най-после беше обзета от някакво странно, необяснимо чувство — едновременно ужасяващо и оптимистично. Без да каже дума, тя се обърна и загърби четири години непрекъснато нещастие.
— Не ми обръщай гръб! — изкрещя госпожа Тодъм. — Веднага се връщай тук! Чуваш ли ме? — Пронизителният й глас отекваше из голямата гостна зъл и враждебен, изпълващ всяко кътче. — Ще наредя да те изхвърлят на улицата, ако не се върнеш веднага! Ще наредя да те хвърлят в затвора!
Всички издържат до един момент, казваше бащата на Сирина едно време, когато загубеше на карти, а днес този момент беше настъпил и за нея в отношението й със семейство Тодъм. Вече нищо не я интересуваше, освен как да избяга — като баща й, който се беше самоубил, след като хазартът напълно го беше съсипал.
Тя се изкачи по стълбите, необикновено спокойна, с мисълта, че наистина е на улицата. Започна да крои как най-бързо да замине за Италия. По-добре щеше да бъде, ако всичките й пари бяха в нея, но във Флоренция можеше да си намери работа и да си възстанови средствата за няколкото месеца, за които не й бяха платили. И там щяха да търсят гувернантки и тъй като майка й беше италианка, тя свободно говореше италиански. Точно така. Всичко е уредно. В този момент не можеше да я спре нито несигурността, нито вътрешната й борба.
„А сега багажът“ — бързо се засуети тя… и изведнъж почувства как я обзема някакво тържествуващо чувство. Тук в Лондон щеше да си купи билет, наизуст знаеше разписанието на корабите, тъй като от месеци все тях следеше. Най-близкият дилижанс за Доувър потегляше от страноприемницата „Кралски герб“ на улица Кингсбридж. Ако побързаше, щеше да хване следобедния дилижанс. След като заключи вратата на стаята си, Сирина набързо прибра малкото лични вещи в две чанти. Не трябваше губи време. Ако госпожа Тодъм реши да я съди, щяха да я хвърлят в затвора. В стремежа си по-бързо да се приготви, за броени минути си стегна багажа, в който само четките и боите й имаха някаква стойност. Нищо не й беше останало от живота й като лейди Сирина Блайд, след като кредиторите на баща й бяха взели всичко ценно от дома и имотите им, а всичките й авоари в момента се намираха в две малки чанти. Върнала си беше обаче свободата, доволно отбеляза тя, после взе багажа и излезе от стаята.
За миг постоя неподвижно в коридора, като се ослушваше за някакви подозрителни звуци от долния етаж, от страх някой да не е тръгнал да я хване. Но целият етаж беше тих и тя безшумно прекоси коридора, а после слезе по стълбите и напусна къщата през една рядко използвана врата към кухненската градина.
Беше необичайно слънчев за февруари ден и след като набързо премина през конюшните зад красивите къщи на площад Ръсел, тя усети, че се усмихва на път към корабната кантора, където щеше да си купи билет. Дори времето беше в тон с настроението й и сякаш вещаеше добро.
Преди съвсем да се беше стъмнило, тя вече беше пристигнала в Доувър. Тъмновиолетовото небе, покрито с буреносни облаци, предвещаваше дъжд. След като кочияшът й даде наставления къде да отиде, тя побърза към корабната кантора и хвана чиновника, тъкмо когато вече заключваше. Той обаче я увери, че багажът й ще бъде качен на „Бети Лий“ по-късно същата вечер и на сутринта при изгрев слънце щяха да я пуснат да се качи на борда.
— Има ли наблизо странноприемница? — попита тя, без да е сигурна, че ще може да си позволи допълнителните разноски, но с ясното съзнание, че ще й е нужно убежище от наближаващата буря.
— „Пеликанът“ — ето там. — Той посочи една малка измазана сграда, която се издигаше под заслона на голяма зъбата канара. — Кажи на Фани, че аз те изпращам.
Когато разбра, че собственичката Фани се държеше дружелюбно, Сирина събра смелост да попита дали може да остане в салона за през нощта.
— Май не ти достигат паричките, а? — попита Фани с усмивка, в която се четеше разбиране.
— Не бях предвидила, че ще ми се наложи да прекарам нощта в странноприемница — изчерви се Сирина от срам, че й се налага да моли за милостиня.