ОЛУИН ХАМИЛТЪН
Поредица Дете на пустинята
Дете на
П У С Т И Н Я Т А
Книга Първа
Превод от английски Мартин Янков
Издателство ЕГМОНТ
Тази книга достига до вас
благодарение на
The girls without prejudice
Когато бях на 15, родителите ми закачиха на дъската в
кухнята карикатура, изобразяваща момиче, което гневно пише
писмо. Започваше със:
„Скъпи мамо и татко, благодаря за страхотното детство. Вие
унищожихте всеки шанс да стана писател“.
Посвещавам тази книга на родителите си.
Скъпи мамо и татко, благодаря за страхотното детство. Вие
направихте превръщането ми в писател възможно по
невъобразимо много начини, дори и с малките, на пръв поглед
нищо незначещи знаци като закачването на карикатура на
кухненската дъска или непрестанните шеги, че като нищо
мога да напиша книга.
Е, написах, и тя е за вас!
Глава 1
Казваха, че единствените хора, които остават в Дедшот след мръкване, са
тези с нечисти помисли. Аз нямах нечисти помисли. Нямах обаче и съвсем
чисти.
Скочих от седлото на Блу и я завързах за един стълб зад бар, наречен
„Прашната уста". Детето, подпряно на оградата, ме огледа подозрително. Или
само така ми се стори заради черните му очи. Придърпах по-надолу шапката
си с бяла периферия и излязох от дворчето. Откраднах шапката от чичо си,
както и коня. Е, по-скоро ги взех назаем. И без това според закона всичко,
което притежавах, принадлежеше на чичо ми, включително дрехите на гърба
ми.
Вратите на бара се разтвориха с трясък, отвътре нахлу светлина и шум и
излезе един дебел пияница, прегърнал хубаво момиче. Преди да осъзная
какво да правя, пръстите ми се стрелнаха към шиймата, за да проверя дали е
здраво затегната, така че да прикрива по-голямата част от лицето ми.
Цялото ми лице бе скрито, с изключение на очите, и дори часове след залез
продължавах да се потя под плата като грешник по време на молитва.
Осъзнавах, че приличам по-скоро на чергар, отколкото на стрелец, но това
нямаше значение, стига да не си личеше, че съм момиче. Тази вечер щях да
се измъкна оттук жива. Щеше да бъде чудесно, ако освен това успеех и да се
сдобия с няколко монети.
Не беше трудно да забележа стрелбището в другия край на Дедшот. Беше
най-шумната сграда в градчето, което само по себе си означаваше много.
Представляваше голям изпразнен хамбар в края на прашната улица, ярко
осветен и препълнен с хора, подпрян на един полуразрушен молитвен дом със
закована врата. Може би преди време хамбарът е бил използван от някой
честен търговец на коне, но това ще да е било доста отдавна.
Колкото повече се приближавах, толкова по-гъста ставаше тълпата. Като
мишелови около пресен труп.
Мъж с разкървавен нос бе притиснат към стената от други двама, докато
трети стоварваше юмрука си върху лицето му отново и отново. До прозореца
крещеше момиче, от чиито думи би се изчервила и кама. Група заводски
работници, все с униформи, се струпваха около чергар в разнебитен фургон.
Той крещеше, че продава джинска кръв, която сбъдва желанията на добрите
хора. Широката му усмивка изглеждаше отчаяна на светлината от газовата
лампа, ала това се очакваше. От години никой по тези земи не бе виждал
живо Първо създание, да не говорим за джин. Пък и чергарят трябваше да
знае, че обитателите на пустинята не биха повярвали, че кръвта на един
джин е нещо различно от чист огън, както и че никой в Дедшот не се смята
за добър човек. Всички в Последната страна посещаваха молитвите често, та
бяха наясно и с двете обстоятелства.
Опитах се да не извръщам очи, сякаш бях свикнала с подобни гледки.
Ако се промъкнех през сградите, можех да погледна през пустинята към
Дъстуок, но нямаше да видя друго освен мрачни къщи. Всички в Дъстуок
ставаха и си лягаха със слънцето. Честното и примерно поведение нямаше
място в нощната тъма. Ако скуката причиняваше смърт, хората в Дъстуок