от една машина внезапно бе изригнала огнена струя срещу него. Имаше
късмет, че не ходи на работа само един месец, тъй като можеше да се прости
с живота си.
Взех тенекията с кафе от най-горния рафт. Беше ужасно слабо. Вътре
плуваха и дървени стърготини, които го правеха още по-рядко. Стомахът ми
се сви. Ставаше лошо, когато храната не достигаше. Всъщност винаги беше
лошо. Просто ставаше по-лошо.
- Фара!
Чичо Асид влезе в кухнята, потривайки лицето си. Нида, най-младата му
съпруга, го следваше. Бе приковала поглед в земята, обвила ръце около
бременния си корем. Отместих очи точно навреме, та да се престоря, че не
забелязвам как чичо плъзва поглед по мен.
- Има ли готово кафе?
Изпълни ме отчаяно безпокойство. Нямаше да остана тук. Независимо
колко бе олекнала снощи кесията с пари, която носех привързана за кръста
си.
- Дай ми това. - Леля Фара издърпа тенекията с едната си ръка, а с
другата ме цапна силно по тила. Потръпнах. -Казах ти да идеш да отвориш
магазина, не ме ли чу?
- Не бих могла да не те чуя. - Пристъпих извън обсега й, не че така щях да
се отърва от бой по-късно. Дяволски се радвах на възможността да изляза от
къщата и да се скрия от погледа на чичо си, но не се удържах да не отворя
голямата си уста. - Кресни малко по-силно и целият град ще те чуе.
Оставих вратата да се тресне зад мен, докато се спусках по стълбите към
улицата. Заплахите на леля Фара да ме набие с пръчка заглъхваха зад гърба
ми.
Къщата и магазинът на чичо се намираха в противоположните краища на
Дъстуок, което ще рече на цели двеста и петдесет крачки разстояние.
Единствената улица на Дъстуок беше много оживена, тъй като мъжете
потегляха към фабриката, а жените и старците бързаха към молитвения дом,
преди слънцето да е унищожило последните остатъци от нощния хлад. От
цялото еднообразие ми причерня. Напоследък си мислех, че би било хубаво,
ако някой реши да прояви милост и унищожи града. От планините вече не
излизаше стомана. От години никой не бе забелязвал бураки. Бяха останали
няколко обикновени коне за продан, но и те не бяха кой знае колко ценни.
През целия си живот съм харесвала едно-единствено нещо в Дъстуок -
пространството около града. Ако решех да изляза отвъд скучните дървени
къщи с плоски стени, можех да бягам с часове, без да видя нищо друго, освен
дребни храсти и пясък. Сега ненавиждам града, който е така далеч от всичко
останало. Ала когато бях малка, ми стигаше просто да се измъкна. Да избягам
толкова далеч, та да не чувам как баща ми крещи, че майка ми не е нищо
повече от захвърлена от някой чужденец курва, която дори не може да роди
син. Достатъчно далеч, че да се скрия от всички, да остана сама с
откраднатия пистолет, да се упражнявам с него, докато пръстите ми се
изранят и стана толкова добра, че да избия с куршум бутилка от
треперещите пръсти на някой пияница.
Имаше само едно по-далечно място, до което можех да стигна - разказите
на майка ми за Изман. Разправяше ги единствено когато баща ми не беше
наблизо. Градът с хиляда златни купола и кули, прорязващи синьото небе, в
който има толкова истории, колкото и хора. Където жената е господар на
съдбата си. Град, така преизпълнен с възможности, че на всеки ъгъл да те
чакат приключения. Четеше ми приказките за принцеса Хауа, придумвала с
песни зората да изгрее по-рано в нощите, в които кошмари връхлитали
града. За безименната дъщеря на търговеца, отмъкнала с хитрост бижутата
на султана, след като баща й загубил имането си. Четеше ми и писмата от
сестра си Сафия.
Сафия бе единствената, за която знаех, че е успяла да се измъкне от
Дъстуок. Бе избягала в нощта преди сватбата си и бе стигнала до Изман.
Писмата й пристигаха по кервани от столицата на всяка Синя Луна.
Разказваха за чудесата на града, за по-големия свят и по-добрия живот. Това
бяха миговете, в които майка ми говореше най-много за Изман. Как някой
ден ще напуснем Дъстуок и ще отидем да живеем със Сафия.
Спря да говори за това в най-горещия пустинен ден, запомнен от много
време насам. Или може би хората просто си спомняха деня заради това,
което се случи. Бях в най-далечния край на пустинята, до който можех да
стигна, без да губя от поглед къщата. Слънцето блестеше толкова ярко по
шестте празни бутилки, които бях подредила, че примигвах, макар шиймата