ми да бе вдигната над носа, а шапката - спусната ниско над очите. Спомням
си, че замахнах към една муха, кацнала на врата ми, когато чух изстрелите.
Спрях. Но не се изненадах особено. Намирахме се в Последната страна. После
се издигна дим.
Тогава хукнах обратно към града.
Къщата на баща ми гореше. По-късно научих, че майка ми е застреляла
баща ми три пъти в корема и е запалила къщата. Но единственият ми спомен
от онзи момент е чувството на облекчение, което изпитах, докато влачеха
тялото на баща ми от къщата. Той дори не беше истинският ми баща. Помня
и как гърлото ми пресъхва, докато връзваха въжето около врата на майка ми.
В мига, в който видях как тялото на майка ми увисна на бесилото,
бляновете за бягство в далечния град вече не ми бяха достатъчни.
Бях по средата на пътя, когато забелязах, че хората се скупчват на
голямата площадка до молитвения дом, където някога се намираше нашата
къща. Различих сред тълпата черната коса на Тамид, прилежно сресана на
път. Промуших се между телата и застанах до него. Хората обикновено не се
доближаваха до Тамид. Сякаш се страхуваха, че ще окуцеят, ако се навъртат
около него. Така имаше повече пространство за мен.
- Какво зяпат?
Застанах на мястото на дървената патерица под лявата му ръка.
Патерицата си беше прилична, но глупавото момче все растеше - всеки път,
когато някой си направеше труда да му сглоби нова, той просто порастваше
още малко. Усмихна ми се за миг и аз му се изплезих.
- Ти как мислиш?
Тамид подаде патерицата на Хайфа. Тя беше единствената прислужница
в града, тъй като само неговото семейство можеше да си позволи да купува
храна и да плаща на някого да я сготви. Тамид се отпусна до мен. Беше
много светъл за човек от пустинята. Но поне високото му, кльощаво тяло днес
не изглеждаше така прегърбено.
Най-напред видях само познатите опушени тухли от фабриката за
оръжия на султана в края на града. Целият този пъкъл съществуваше, за да
обслужва фабриката. После улових проблясъка на светлина върху излъскан
метал.
Армията на султана се задаваше.
Маршируваха в три редици, настъпваха от хълмовете. Златните им
шийми ги скриваха от слънцето. На едното бедро на всеки висеше сабя, а на
другото - пистолет. Белият зуав бе пъхнат стегнато в ботушите им, златни
ризи пристягаха гърдите им. Маршът им беше бавен, но неизбежен. Винаги
беше неизбежно.
Поне не забелязвах сини униформи, разпръснати сред белите и златните
цветове. Сините униформи принадлежаха на галанската армия. Армията на
султана не улесняваше живота ни, но поне войниците бяха мираджинци като
нас.
Галаните бяха чужденци. Окупатори. Бяха опасни.
Из този край не се говореше особено за политика, но доколкото знаех,
преди две десетилетия нашият високопоставен султан Оман бе решил, че е
по-подходящ за владетел на Мираджи от баща си. Затова бе сключил съюз с
армията на Галан. Чужденците бяха убили баща му, както и всеки, отказал
да признае властта му и да коленичи пред него. В замяна бе позволил на
галанската армия да основе лагер в Миражди и да получава оръжията, които
правехме, за да води безспирните си войни из далечни земи.
- Не се ли връщат малко рано от Сази? - попитах аз.
Примигнах срещу светлината и опитах да ги преброя.
Изглеждаха по-малобройни от обикновено.
- Не чу ли? Стрелбището в Дедшот е изгоряло до основи миналата нощ -
отвърна Тамид. Надявах се да не е забелязал потръпването ми. - Имало е
бунт. Сутринта до баща ми стигнаха слухове, че и Въстаналият принц е
замесен. Доколкото разбирам, армията слиза от планината, за да реши
проблема.
- Тоест, да беси пияници и комарджии.
Войниците на султана преминаха оттук на път за Сази само преди
няколко дни. Отидоха да видят мините, най-вероятно за да разберат дали си
струва да бъдат запазени. Беше притеснително да ги видя отново толкова
скоро. Обикновено мираджинската Петнадесета команда идваше веднъж на
всеки три месеца, за да прибере изработените във фабриката оръжия и да ги
занесе на галаните.
- Дедшот винаги е бил развъдник на грехове. Ще сърбат каквото са
надробили. Тази сутрин размишлявах за златния град Хабаден. - Гласът на
Тамид придоби праведно звучене. Момчето обичаше да чете Светите книги,
докато страниците се разпаднат, а напоследък ми изнасяше повече