проповеди, отколкото Светият баща. - Хората там са толкова покварени от
богатството си, че са забравили Бога. Затова той е изпратил своите воини -
джиновете -да прочистят града с бездимния си огън.
Разбира се, разказваха се и по-непристойни истории за джинове, които
прелъстявали жени, крадели ги от бащите и съпрузите им и ги отнасяли в
скрити кули.
Това е било в добрите стари дни. Никой не бе виждал джин от
десетилетия. Сега причината за изгарянето на някое свърталище на грехове
беше момиче, чужденец и група пияници.
- Виждаш ли? - продължи Тамид, който отново говореше като стария ми
приятел. - Сега доволна ли си, че ме послуша, когато ти казах да не ходиш на
стрелбището? -Лицето ми ме издаде. Все едно направо си бях признала на
глас. Лицето му помръкна. - О, не.
- Моля те, млъкни! - Погледнах Хайфа, която си даваше вид на прекалено
впечатлена от патерицата на Тамид, докато всъщност ни слушаше. - Да не
искаш да ме обесят?
Почувствах разочарованието му, когато въздъхна.
- Ето защо Приличаш на парцал.
- А хората казват, че не те бива с комплиментите -подметнах, но все пак
потърках с ръка лицето си, сякаш да изтрия доказателствата за действията
си от миналата нощ. - Можех да спечеля. - Наведох се към Тамид, за да не ни
чуе никой. - Ако играеха поне наполовина честно.
- Не съм казал, че не можеш да спечелиш, Амани. -Не споделяше
вълнението ми. - Казах, че не трябва да го правиш.
Това беше стар спор. Водехме го, когато мама беше жива и разказваше за
Изман. Преустановихме го след смъртта й. Не си бях направила труда да
кажа на Тамид, че все още възнамерявам да замина. Но това се промени,
когато чух леля и чичо да разговарят за женитбата ми.
След като се измъкнах от скривалището си, поех направо към къщата на
Тамид. Вмъкнах се през прозореца, както правех всеки път от деня, в който
бях достатъчно висока, та да достигна перваза. И както всеки път, Тамид ме
посрещна, опитвайки се да се направи на раздразнен. Казах му, че времето
ми изтича, че трябва да се измъкна сега или никога. Докато говорех,
изражението му ставаше все по-сериозно.
Тамид не разбираше нуждата ми да се измъкна от Дъстуок. От всички
хора в този забравен от Бога град, точно той би трябвало да може да ме
разбере.
В онази нощ каза същото, което казваше винаги. Че където и да отидем,
нищо няма да се промени, че навсякъде той би бил сакат мъж, а аз - момиче.
Щом сме негодни тук, защо да се залъгваме, че нещата ще бъдат различни
другаде? Опитвах се да му обясня. Разказах за писмата от леля Сафия. За
възможния по-добър живот. За нещата отвъд загниването в това забравено
пустинно градче. Но макар да бе изпълнен с религиозен плам, Тамид не си
падаше по сляпата вяра. Затова го оставих да си мисли, че ме е убедил, и не
му казах, че имам намерение да превържа гърдите си и да опитам да
избягам по един или друг начин. Не бях като него - имах нужда да вярвам, че
в Изман ще е по-хубаво, в противен случай нямаше особен смисъл да живея
където и да било.
Хайфа прочисти гърлото си.
- Не е моя работа да ви се меся, сър, но ще закъснеете за молитва.
Тамид и аз разменихме погледи и потиснахме смеха си, сякаш отново
бяхме деца в класната стая.
- Нали знаеш, че закъсняването е грях - изрече той с престорена
сериозност.
В училище Тамид и аз закъснявахме непрекъснато. Използвахме крака му
за оправдание, а учителят отвръщаше, че закъсняването е грях. Щяхме да се
уплашим, ако той не го казваше за абсолютно всичко. Тамид изчете
Свещената книга три пъти и не можа да намери пасаж, в който да се казва,
че закъсняването, говоренето в училище и заспиването в час наистина са
грехове.
И все пак Тамид взе патерицата от Хайфа, докато тя го подбутваше към
молитвения дом и възможно по-далеч от мен.
- Не сме приключили с тази тема - подвикна, докато се отправях в
обратната посока.
Завъртях се, отдадох му шеговито чест и препуснах през горещия пясък
към магазина.
Блъснах металната решетка на витрината, след което изритах вратата, за
да пусна слънчевата светлина вътре, преди да вляза. Огледах торбите със сол
и рафтовете, покрити с консервирани неща, плуващи в гъсти сокове, от
което изглеждаха неестествено дълги. Не забелязах никакво движение.
Вратите и прозорците в магазина имаха метални рамки, подобно на всяка