Беше млад. Косата му бе сресана назад по-старателно, отколкото на
другите войници, кръглото му лице му придаваше вид на отстъпчив човек.
Но златният шарф върху униформата му ми подсказа, че той е водачът на
групата.
- Добър ден, сър - казах с възможно най-подходящата за продавачка
интонация.
Чужденецът под тезгяха полагаше усилия да диша колкото може по-тихо.
- За теб съм командир - отвърна войникът. Ръката му трепна и той се
престори, че оправя ръкава си.
- Мога ли да ви помогна, командире?
От малка се бях научила да отдавам на войниците престорено уважение.
Другите двама войници заеха позиции до вратата. Сякаш очакваха да
избягам. Единият беше по-възрастен и приличаше на професионален войник:
скован гръб и мрачен поглед, насочен право напред. Вторият беше по-млад
от командира си, може би дори по-млад от мен. Беше навлякъл униформа,
която не му бе съвсем по мярка, а очите му бяха изцъклени. Можех да се
обзаложа, че никога няма да стане професионален войник.
- Търся един мъж.
Акцентът на командира бе остър, северен. Усетих как чужденецът
потърква напрегнато ръка в крака ми. Не знаех дали се е стреснал от гласа
на войника, или просто се е уплашил да не го издам.
Изгледах командира с най-простодушното си изражение.
- Странно, повечето мъже наоколо си търсят жена.
Думите изскочиха от устата ми, преди да си дам сметка, че той може да
ме гръмне в главата и да го нарече справедливост. По-старият от двамата
войници се покашля, за да прикрие смеха си.
Командирът просто се намръщи, сякаш бе си помислил, че не съм го
разбрала.
- Престъпник. Виждала ли си го?
Свих рамене.
- Видях няколко човека днес. Дебелата Пама намина със синовете си
преди няколко часа. И Светия баща.
- Мъжът, когото търся, не е оттук.
Поклащаше леко глава и обхождаше с поглед магазина. Взе да тропа
равномерно с крак, от което стъклените бутилки на рафта зад мен
задрънчаха.
- О, така ли?
Наблюдавах го, докато се приближаваше към склада и примигваше срещу
купчините консервирана храна. Запасите ни бяха прекалено оскъдни, за да
се скрие човек между тях.
- Ще го познаеш, ако го видиш - заяви младият командир с особения си
акцент.
Усмихнах се като че сърцето ми изобщо не препускаше с неистова скорост
в гърдите ми.
- Както казах, не видях много хора днес. Нито много чужденци.
- Сигурна ли си?
- Ами цял ден съм тук. Празно е заради жегата и прочие.
- Не би било умно да ме лъжеш, момиче.
Прехапах език. Той беше малко по-голям от мен. На осемнайсет. Най-
много деветнайсет. Сигурно беше на възрастта на чужденеца.
Скръстих ръце и се приведох над тезгяха с усмивка.
- „О, аз не лъжа, командире. Лъжата е грях, нали?
Къде беше Тамид, когато се нуждаех от някого, който да оцени закачката
ми?
Ала за моя изненада по-младият от войниците проговори:
- Тази пустиня е претъпкана с грехове.
Командирът погледна войника в същия миг, в който го сторих и аз.
Очаквах да го порицае, задето се е обадил без позволение. Но той не каза и
дума. Не беше чудно, че по-възрастният войник не се постара да прикрие
смеха си преди малко. Командир, който изисква уважение, не би позволил на
войниците си да говорят без разрешение.
Младият войник отвърна на погледа ми и аз се сепнах, осъзнавайки, че
очите му са сини като моите.
Никога не бях срещала друг мираджинец със светли очи. Пустинните
жители имаха тъмна коса, тъмна кожа и тъмни очи. Бледи бяха галаните.
Впрочем галаните смятаха, че могат да вземат каквото си пожелаят от
пустинята просто защото се снабдяваха с оръжията ни. Преди две години
мъжете от Дъстуок обесиха хубавата млада Далала Ал’Имин, понеже един
галански войник бе я харесал много. Жените в града успокоиха майката на
Далала, като й казаха, че това е най-доброто решение, тъй като никой друг
няма да я вземе, след като чужденецът е приключил с нея. Същата нощ се
загледах в собствените си сини очи и се замислих за галаните и техните
бледи лица и светли коси. Години наред не разбирах какво имаше предвид
баща ми, когато по време на пиянските си изпълнения крещеше, че майка ми
е курва, захвърлена от чужденец. Но вече бях на четиринайсет - достатъчно
голяма, за да проумея подозрението на хората, че тъмноокият мъж, за когото
бе се омъжила тъмнооката ми майка, наистина е мой баща. Досетих се, че