- Нали знаеш, че ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв?
„Както и аз.”
Но не му го казах. И макар да ми се искаше, не се пошегувах, че може да
ме нарича Оман, или Синеокия бандит.
- Казвам се Амани. Амани Ал’Хиза.
Беше ми ужасно трудно да се доверя на момче с такава усмивка. Усмивка,
която ме караше незабавно да го последвам из всички места, за които бе ми
разказал, и която в същото време ми даваше увереност, че това би било
грешка.
- Мога да ти донеса чиста риза - смотолевих. Беше ми трудно да задържа
погледа си върху лицето му, след като почти цялото му тяло беше на показ. -
Ако ме почакаш тук.
- Войниците ще се върнат за мен. - Той се почеса по врата и татуировката
на бедрото му се показа още малко. Приличаше на животно, което не можех
да разпозная. -Май е редно да си вървя.
- Мисля, че си прав. - Отлепих очи от него. Напомних си, че не мога да му
имам доверие. Всъщност изобщо не познавах това чуждестранно момче с
необичайно име. Въпреки че се бяхме спасили един друг. Познавах го от два
дни. И все пак го харесвах много повече от мъжете в градчето, които
познавах през целия си живот. А животът ми бе в опасност тук. - Трябва да
ме вземеш със себе си.
- Не. - Отговорът на Джин дойде толкова бързо, сякаш бе очаквал въпроса
ми дори преди да реша да го задам. При следващите си думи не ме погледна
в очите. - Ти спаси живота ми и аз ти връщам услугата.
- Не съм те молила за това. - Опитах се да прикрия отчаянието в гласа си.
- Просто те помоля да ми помогнеш да се измъкна.
Той впи очи в моите и ме закова на място.
- Дори не знаеш къде отивам.
- Не ме интересува. - Осъзнах, че се навеждам по-близо към него,
прекалено близо. - Искам да съм където и да било, но не и тук. Някъде, където
има влак или поне свестен път. След това ще бъдем квит и аз ще поема към
Изман. Тук няма нищо за мен.
- А защо мислиш, че извън града има нещо за теб?
Думите му ме опариха.
- Все ще е повече, отколкото тук. - Той се засмя и за част от секундата
имах преимущество. Възползвах се. -Моля те. - Бях се приближила много, но
без да се допирам до тялото му. - Не ти ли се е случвало да искаш нещо
толкова отчаяно, че желанието да се превърне в нужда? Имам нужда да се
измъкна от този град. Така, както имам нужда да дишам.
Дъхът му излезе с дълбока въздишка. Усещах, че непоколебимостта му се
разклаща. Не смеех да кажа друго, за да не го притисна прекалено много.
Тогава камбаните зазвъняха и моментът се изпари. Извърнах се толкова
рязко, че едва не разбих главата си в тезгяха.
- Не е ли малко рано за вечерните молитви? - попита Джин, изричайки на
глас моите мисли.
- Това не са молитвени камбани.
Сърцето ми сякаш бе спряло, но аз продължавах да дишам. Трябваше да
послушам звука още малко, за да съм сигурна.
- Ако армията е...
- Не е - прекъснах го аз. Не биехме камбани за армията.
- Трябва да...
- Млъкни. - Вдигнах ръка и го накарах да замълчи. Заслушах се. И,
разбира се, познах лудешкия звън, макар да бяха минали години, откакто го
чух за последен път. Няколко секунди по-късно и други се включиха към
песента на камбаните. Звънци на веранди, от отворени прозорци. Желязо се
удряше в желязо. От звука ме побиха тръпки. - Това е лов.
И след миг вече тичах към вратата.
Глава 5
Изскочих от магазина с пълна скорост и едва не се стоварих върху Тамид.
- Дойдох за теб - каза той. Беше се отпуснал на патерицата си и дишаше
запъхтяно. - Трябва да се върнеш вътре.
- Да не е... - започнах аз.
- Бураки - кимна той. Сърцето ми подскочи от вълнение.
Пустинен кон. Първо създание, сътворено от пясък и вятър преди нас,
простосмъртните. Същество, което можеше да пробяга целия свят, без да се
измори. И което струваше собственото си тегло в злато, стига да успееш да го
уловиш. В никакъв случай не бих се върнала вътре.
Примигнах към края на града. Разбира се, виждах облак прах, към който
се приближаваха мъже с железни пръти. Явно съществото е задействало
някой от старите капани.
- Сигурно е дошло заради пожара в Дедшот - обясни наставнически
Тамид. - Първите създания обичат огъня.
Забелязах извит пирон, стърчащ от верандата, и го измъкнах. Някога
хората в пустинята изкарвали прехраната си, като правели инструменти от
метала в планините, давали ги на дъщерите си и ги изпращали сред пясъците