буракито.
Проклета да е. Точно сега ли реши да се размърда от леглото? Буракито,
което до момента се мяташе истерично, преминавайки от плът в пясък и
обратно, се спусна към нея.
Тя нямаше да спечели тази битка.
Хвърлих се на земята и се завъртях под веригата към Шира. Отново бях на
крака, преди Тамид да довърши предупреждението, което крещеше. Щях да
стигна до пясъчния кон преди нея и когато го сторех, определено нямаше да
го дам на чичо Асид.
Блъснах се в Шира и двете се ударихме в земята. Копито цапна главата
ми и усетих как из мозъка ми плъзна паяжина от заслепяваща болка.
Понечих да се надигна, но Шира бе стиснала глезена ми и ме дърпаше
надолу. Погледът й бе станал почти толкова безумен, колкото този на
буракито.
- Мама здраво ще те набие за това! - изсъска тя и ноктите й потънаха в
меката кожа на китката ми.
- Първо ще трябва да ме хване!
Запратих коляно в стомаха й, преди да ни е убила и двете. Отскубнах се от
нея и скочих на крака.
Още половин дузина жени бяха прекрачили веригата, докато двете се
боричкахме като ученички в училищния двор. Копитата на буракито бяха
започнали да потъват в пясъка. Скоро щеше да успее да се върне в
безсмъртната си форма и да стане отново част от пустинята.
Подсвирнах. Създанието се обърна.
Няколко дълги мига се гледахме един друг. Направих крачка. После още
една. Още две. То не помръдваше.
Изведнъж Шира полетя към него с шепа железен прах в ръка. Буракито
отскочи встрани. После се спусна към мен.
Напомних си, че сега не е моментът за колебания. Представих си, че
отново стоя пред куршума на Джин. Нямаше да умра днес, макар копитата
на буракито да прорязваха пясъка, устремени към мен.
Отместих се от пътя му само миг преди да ме достигне. Протегнах напред
ръка, все още държах пирона. Кожата ми леко докосна неговата, после се
опря до хълбока му. Желязо и кожа.
Буракито нададе изпълнен с болка вой и аз почувствах агонията му в
гърдите си. Не се отлепвах от безсмъртното създание, което яростно се
бореше. Движех се с него и се стараех да не отделям кожата си от неговата.
Виждах мъката, изписана на лицето му. Не искаше да бъде заловено.
Разбирах това чувство. И аз не исках. Пиронът падна от ръката ми, но
нямаше значение.
Обвих ръце около врата му, който се изпълваше с мускули. Светът сякаш
се отдръпна, докато буракито пъхтеше отчаяно. Слънце и пясък се
превръщаха в плът и кръв под пръстите ми. Усещах силата му под себе си,
беше старо като света, по-старо от смъртта и мрака, и греха. Трябваше само
да се покатеря на гърба му и да му позволя да ме отнесе до края на
пустинята.
Буракито изрева и мислите ми се пръснаха. Печалният му писък разкъса
нещо дълбоко в мен.
Някой ме блъсна назад и група мъже начело с чичо ми наобиколиха звяра.
Бях изгубила шанса си да избягам. Буракито изцвили слабо, докато
поставяха желязна халка между зъбите му и подковаваха копитата му. Три
железни подкови - достатъчни да го държат в плътската му форма, и една
бронзова, която да го направи покорен.
Мъжете се надвикваха да обясняват, че трябва да изпратим известие за
залавянето на буракито. Зяпачите се смееха и подсвиркваха. Деца пляскаха с
ръце. Аз вече бях забравена. Звярът поклати глава и ме погледна така, сякаш
го бях предала.
Косите и дрехите ми бяха изцапани с кръв. Не. Нямаше да им позволя да
го отведат така лесно. Запровирах се из тълпата, преди да го обмисля.
Някой стисна китката ми и ме дръпна встрани между две къщи. Чужда
длан покри устата ми.
- Охо, здравей - прошепна противен глас в ухото ми, - госпожичке Бандит.
Глава 6
- Да му се не види, Фазим! - Блъснах го настрани. Явно вее пак се беше
измъкнал жив от стрелбището. Нарече ме „Бандит". Знаеше. - Какво ти
става?
Фазим ме пусна и пъхна ръце в джобовете си. Отдръпна се на две крачки
от мен, на края на сянката между къщите. Не беше нужно да ме пази
толкова внимателно. И двамата знаехме, че няма къде да избягам.
- Винаги ли дърпаш момичетата зад къщата си, за да ги накажеш, че са
изритали с коляно любимата ти?
Облегнах се на нестабилната дървена постройка.
- Омъжи се за мен.
Каза го толкова внезапно, че за момент просто останах със зяпнала уста.