всичко останало в стаята, и се измъкнах оттам. Изведнъж входната врата се
отвори с трясък. Чух леля Фара да крещи името ми.
Завързах блузата около врата си и се измъкнах през прозореца, преди леля
да се сети да провери стаята на момчетата.
Главната улица гъмжеше от хора, които провесваха фенери, слагаха
сергии с храна за продан и настройваха инструменти на отиващата си
дневна светлина. Нямахме повод за празник от Шихабиан - най-дългата нощ
в годината, в която си спомняхме как Разрушителката на светове бе донесла
мрак на земята, и чествахме завръщането на светлината. Оттогава бе
изминала почти цяла година. Последната страна копнееше за празненства.
Тази вечер
щеше да бъде паметна. Ала аз нямаше да съм тук.
Никой не забеляза, когато се вмъкнах в магазина и затворих вратата към
шумната улица. Веднага след това усетих, че е прекалено тихо. Дъските на
пода проскърцаха под краката ми, когато направих крачка напред. Пясъчни
прашинки танцуваха между рафтовете.
- Джин? - прошепнах в смълчания магазин. Почувствах се неловко, че го
казвам.
Беше твърде късно.
Той си бе отишъл.
Не знам защо реших, че е възможно да остане.
Блузата увисна в ръката ми. Беше глупаво от моя страна да си помисля,
че той би ми помогнал. Не ми дължеше нищо. Освен това се намирахме в
пустинята, всеки се грижеше само за себе си.
За един див миг се замислих дали да отида при младия командир. Можех
да издам Джин, преди Фазим да издаде мен. Не. Веднага прогоних тази
мисъл. Никога не бих извършила такова предателство, никога не бих отишла
при армията.
Наблъсках ризата в чантата си. Просто трябваше да намеря друг начин да
се измъкна от града, преди да са ме спипали.
Когато излязох от магазина, слънцето вече бе залязло и Дъстуок бе
празнично осветен. Малки маслени фенери висяха между къщите, а горящи
факли на улицата осветяваха тъжната гледка. Остатъците от храната ни
бяха изложени за продан, но алкохолът се лееше свободно, докато хората се
поклащаха под звуците на музиката и припяваха. Някои, които доста се бяха
почерпили, дори пееха различни песни едновременно. Подозирах, че след още
няколко питиета ще се стигне до бой.
Половината население на Последната страна вече беше тук - бяха дошли
да видят буракито, което бе завързано в центъра на града и мяташе яростно
глава. Чичо Асид се опитваше да го успокои, но безсмъртният звяр се
изнервяше все повече от струпаните хора, протягащи ръце да го докоснат.
Накрая чичо го дръпна настрани, та да не изрита нечия глава. Докато вървях
сред тълпата, се оглеждах за Фазим, като внимавах да не се блъсна в
танцуващи или пияни хора.
Нещо ме фрасна силно по глезена. Изритах го, без да се замисля, а когато
се обърнах, видях Тамид. Стоеше сред множеството на няколко крачки от
мен, облегнат на патерицата си с невинен поглед, сякаш току-що не ме бе
ударил с нея.
- Е, хайде де, нали няма да сриташ сакат човек? - пошегува се той. Исках
да отвърна на усмивката му, но се чувствах изцедена. А и неговото добро
настроение изглеждаше някак колебливо. - Ами... търсех те - произнесе
неуверено той. Сърцето ми се сви. Тамид щеше страшно да ми липсва.
Открай време знаех, че ще настъпи ден, в който ще замина, а той ще остане,
но не очаквах, че всичко ще се случи така бързо. - Ето. - Той притисна нещо
до ръката ми. - Май понесе няколко удара, докато ловеше буракито.- Беше
малка
стъклена
бутилка,
на
чието
дъно
имаше
бели
хапчета.
Болкоуспокояващи. С тези хапчета баща му бе натрупал състоянието си -
продаваше ги на работниците във фабриката, когато някой претърпеше
злополука. Или когато някой се окажеше прострелян след пиянска свада.
- От тези хапчета ти се приспива, нали? - Познавах лекарството по-добре,
отколкото ми се искаше. Голямата ми уста ми бе докарала доста бой през
последната година. - Не мога да ги приема. - Понечих да му върна бутилката.
Поех дълбоко дъх и потръпнах. - Ще се опитам да избягам с буракито. Искаш
ли да дойдеш?
Тамид се усмихна игриво.
- Разбира се, къде ще отидем? - Беше решил, че се шегувам. Не отговорих.
Просто се извърнах, за да види чантата ми. Лицето му бавно се промени. -
Амани... - Изрече името ми особено, сякаш трябваше да изрази страх и за
двама ни. - Най-вероятно ще се озовеш на бесилото.
- И без това сигурно ще умра. - Дръпнах го встрани край училището, за да