сме по-далеч от тълпата. Диво безразсъдство се бе трупало в мен от часове.
Дни. Седмици. Години. И вече изпълваше цялото ми тяло, нямаше място за
друго. - Това, което ще ми причинят, ще е много по-лошо от бесилото.
Истината се изля като порой, докато празненствата се вихреха около нас.
Разказах му всичко - за чичо си, за Джин, за Фазим, за Джин, който бе си
тръгнал, без да ме вземе със себе си, за Фазим, който ме бе заплашил, че ако
не се омъжа за него, ще ме издаде на войниците. Нямах намерение да се
омъжвам за никого. Нито за Фазим, нито за чичо си.
-А кога точно в старателно обмисления си план възнамеряваше да ми
кажеш, че заминаваш? - попита Тамид.
Изглеждаше наранен.
- Мислех... - Преглътнах, за да потисна чувството за вина. Наистина не бях
помислила за това. Не бях имала време да мисля за каквото и да било, освен
как да се измъкна оттук, преди Фазим да приведе заплахите си в действие. -
Ти никога не би избягал, Тамид - прошепнах. - Щеше да ме накараш да
остана, а аз съм се забъркала в прекалено много неприятности, за да го
направя.
- Нямаше да имаш неприятности с армията, ако беше си останала вкъщи
вместо да ходиш на стрелбището. Защо не поговори с мен? Можехме да
измислим как да се справим с чичо ти заедно, ти и аз. Защо винаги... - Тамид
изпухтя остро. - Винаги правиш нещата по-сложни. - Настана дълго
мълчание наместо спора, който бяхме водили стотици пъти. - Знам какво да
направим. - Тамид не гледаше към мен. В сянката на сградата, която
висящата лампа хвърляше, ми бе трудно да разчета изражението му. Огледах
се, притеснена, търсейки знак от Фазим. - Би могла... би могла да се омъжиш
за мен.
Погледнах Тамид.
- Моля?
- Фазим не може нищо да стори, ако вече сме женени. - Изглеждаше
толкова болезнено сериозен, че ми се искаше да протегна ръце към него. - Ще
те предпазя. От него. От армията. От семейството ти. Дори няма да ти се
налага да живееш под покрива на Фара. И без това мислех да поискам
ръката ти. - Беше леко засрамен, не можеше да ме погледне в очите. - Когато
пораснем още малко. Не исках да ти налетя веднага след края на траура.
Исках да ти дам време. Но не бих му позволил да се ожени за теб, Амани, ако
ми бе казала. Просто щях да поискам ръката ти малко по-рано.
Имал е намерение да поиска ръката ми? Откога? Никога не бе ми
хрумвала подобна мисъл. Смятах, че винаги е знаел, че обмислям да се махна
или да умра, докато опитвам.
- Тамид... - Снижих глас, несигурна какво да кажа. Не знаех как да му
обясня какво искам, нито как да го накарам да разбере, че идеите ни са
напълно противоположни.
Фазим се появи сред тълпата. Не беше сам. След него вървяха войници с
униформи в златисто и бяло.
Стомахът ми подскочи, когато се свих в сенките. Тамид надникна през
рамо. Забеляза това, което видях и аз.
Обърна се към мен и явно разбра отговора по лицето ми. Не можех да
остана. Той не бе в състояние да ме защити.
- Върви.
- Тамид...
Не исках да се разделяме, докато го е яд на мен. Ала не го беше толкова
яд, та да желае смъртта ми.
- Върви!
Реших поне веднъж да направя това, което ми казваха.
Улицата гъмжеше от хора. Измъкнах се край стария Рафаат, облегнат на
рамото на дъщеря си, и изблъсках от пътя си непознат мъж, който свиреше
на лютня, преди да се удари в стената на чичовата къща. Бях на крачки от
конюшните. Ако успеех да стигна до буракито...
- Ето те!
Леля Фара ме сграбчи за раменете и ме обърна, та да съм с лице към нея.
За първи път не трепнах от студения гняв в очите й. Щеше да ми крещи за
голямата ми уста, за това, че съм блъснала дъщеря й, а може би и за това, че
не съм помогнала за приготвянето на вечерята. Вероятно думите й щяха да
имат значение сутринта, но сега изобщо не ми пукаше.
- Пусни ме! - казах аз и опитах да освободя ръката си, но леля ме стисна
по-силно.
- Къде мислиш, че отиваш?
- Далеч. - Спрях да се съпротивлявам и застанах лице в лице с нея. - Далеч
от този град и далеч от теб. Не ме искаш тук. Не искаш съпругът ти да ме
желае. - Тя впи пръсти в кожата ми. - А аз не желая да принадлежа нито на
съпруга ти, нито на когото и да било. - Хвърлих поглед през рамо, но не видях
нищо през тълпата. Ала градът не бе голям. Фазим щеше да ме открие. -
Просто ме пусни и ще си тръгна. - Отново се обърнах към леля Фара.
Омразата, която обикновено струеше от нея, бе изчезнала. Бях права и леля