го съзнаваше. Точно в този момент бяхме съюзнички. - Моля те.
Разтвори пръсти.
Твърде късно. Ръце на униформени ме сграбчиха и ме вдигнаха от земята.
Извиках неволно. Почти ме извлякоха на улицата. Празненството бе
утихнало, веселието премина в паника, докато армията нареждаше на
хората да застанат в редица край къщите. По улицата маршируваха
войници с високо вдигнати фенери и оглеждаха всяко лице.
- Претърсете всички къщи и проверете дали е тук.
Разпознах силния акцент на младия командир Нагуиб.
Вървеше така, сякаш градът му принадлежеше.
Джин бе издирван за измяна. Твърдяха, че е наемник. Но едва ли
изпращаха толкова мъже, та да заловят обикновен наемник. Така че или бяха
тук не заради Джин, или той беше повече от предател.
Войникът, който ме държеше, ме избута пред младия командир. Нагуиб ме
изгледа и се обърна към Фазим.
- Тя ли е?
- Да. Тя беше с чужденеца в Дедшот. - На светлината от люлеещите се
лампи Фазим изглеждаше грозен. И преди бе се случвало да съм изплашена,
но това беше нов вид ужас. - Работеше с него. Тя е Синеокият бандит.
Един от войниците изсумтя.
- От стрелбището? Това момиче?
- Той е идиот - произнесох аз.
Опитвах се да бъда смела. Но моята дума бе срещу думата на Фазим. Щяха
да повярват на мъжа, а не на момичето.
Командирът стисна брадичката ми и доближи фенера толкова близо до
лицето ми, та реших, че ще ме запали.
- Имаш прекрасни очи. - Вече нямаше смисъл да се преструвам. Предаде
ме собственото ми лице. - А сега, къде е чуждоземният ти приятел?
- Ако знаех, нямаше да съм тук и да отговарям на тъпи въпроси - изстреля
устата ми и мигом разбрах, че съм допуснала грешка.
Нагуиб се усмихна. Сграбчи бузата ми така силно, че се уплаших да не ми
е счупил врата, но съм прекалено изненадана, за да умра. Из зъбите и
костите ми премина болка.
- Къде е той? - Гласът на командира пропълзя през звъна в ушите ми.
Стоях права само защото един от войниците ме държеше. Опитах да стъпя
здраво на краката си. Командирът стисна брадичката ми. - Кажи ми. - На
слепоочието ми бе опрян пистолет. - Или ще те застрелям в главата.
Челюстта ме болеше, но все пак успях да проговоря.
- Ами няма да е много умно, защото няма да чуеш какво ще кажа.
Познавах звука от зареждане на пистолет по-добре от собствения си глас.
Просто никога не бях го чувала толкова близо до ухото си. Вцепених се от
страх.
- Това няма да й подейства - обади се Фазим. - Ако наистина искаш да я
уплашиш, доведи недъгавия.
Изпепеляващ гняв нахлу в гърдите ми и прогони страха. Скочих към
Фазим толкова бързо, че се отскубнах от войника, който ме държеше.
Стиснах гърлото му, но нечии ръце ме отделиха от него, преди да му навредя
истински. Някой ме зашлеви. Когато зрението ми се проясни, видях Тамид,
коленичил на пясъка в кръга от фенери. Болният му крак бе неестествено
извит, а до врата му бе опрян пистолет.
Мразех Фазим, но още повече мразех себе си. Тамид ме беше предупредил,
че ще си навлека неприятности.
Просто не бях осъзнала, че ще навлека неприятности и на други хора.
- Сега - каза командирът с насечения си акцент. - Ще бъдеш ли така
любезна да ни кажеш дали си била в Дедшот с нашия приятел от изток?
Преглътнах гневните думи, които автоматично дойдоха на устата ми. Не
исках да рискувам живота на Тамид.
- Не бях с него - изрекох със стиснати зъби. - И двамата бяхме там. Дори
не го познавам.
- А къде е сега?
- Не знам.
Помислих, че ще ме удари отново. Но командирът само сви устни, сякаш
бе разочарован от слаб ученик. Приближи се до Тамид. Отново ме обзе страх.
- Какво се е случило с крака ти?
- Остави го на мира!
Тамид и командирът сякаш не чуха думите ми.
- Недъгав е, откакто съм се родил - отвърна предпазливо Тамид.
Публиката ни включваше близо двадесет и пет войници и стотици жители
на Последната страна. Всички ни наблюдаваха с ужас и интерес.
- Ех - въздъхна командирът и мина зад Тамид. - Значи нямаш нужда от
него, нали?
Куршумът мина през коляното му. Извиках толкова силно, че не успях да
чуя вика на Темид. Самотен писък преряза внезапната врява. Майката на
Тамид. Двама войници я държаха встрани.
- Какво мислиш, Бандите? - изрева командир Нагуиб, за да надмогне
шума от тълпата. - Мъж с един крак си е направо като мъж без крака, не
мислиш ли?
Прицели се в здравия крак на Тамид.
- Не! - Писъкът ме разтресе.
- Кажи ми истината. И говори бързо. Къде е той?
- Не знам! - Той отново насочи оръжието. Майката на Тамид изпищя. - Не!
Не! Не знам къде е. Беше тук. Дойде тук. После си тръгна.
- Кога?
Командирът се хвърли бясно към мен, къкрещият му гняв се подаде иззад
маската на хладнокръвие.
- По здрач. Преди няколко часа.
- Къде отиде?
- Не знам! - изревах аз.
Пистолетът ме удари с все сила по главата. Очите ми се изцапаха с кръв.