приказка, но в момента не можех да си я спомня.
Градът беше тих като гробище.
- Къде сме? - попитах аз и внезапно осъзнах, че Джин е изчезнал.
Завъртях се на буракито и забелязах спътника си две къщи по-надолу,
прескачаше паянтова бяла ограда. Между къщата и един крив стълб бе
опънат простор с пране. Джин се приближи и грабна парче пурпурен плат.
Отправих поглед към планината отвъд къщите. И си отговорих на въпроса.
Сази беше на един ден път от Дъстуок. Или на няколко часа, ако се
движехме със скоростта на бураки. Бях слушала много за миньорския град,
но никога не бях го виждала. Казваха, че положението тук се е влошило след
пропадането на мините преди няколко седмици. Ала все пак не бях си го
представяла така.
Експлозия. Нещастен случай. В Дъстуок се говореше, че е станала
злополука с барут, затова си мислех, че знам какво имат предвид. Някога и аз
гърмях по кутии и консерви с децата в пустинята. Виждах как дребните
предмети се разбиват, докато ние се криехме с викове. Случваше се някое
дете да изгори пръста си или да одраска брадичката си, но обикновено се
оказвахме до купчина метал, трева и пясък, споени в едно.
Срутените мини изглеждаха доста по-зле от разтопена консерва. Спомних
си тялото на татко, когато го извличаха от къщата ни с все още димяща плът.
Планината бе обезобразена, сякаш душата на земята бе се разбунтувала и бе
затворила древната й уста, поглъщайки мините.
Нищо чудно, че армията не бе останала дълго в Сази. Нищо не можеше да
се направи. Стотици молитвени кърпи бяха завързани за камъните и
стълбовете чак до планината, но тук Бог бе се провалил.
- Ето. - Ръката на Джин върху коляното ми ме върна към настоящето. Той
ми подаде парче червен плат. Осъзнах, че е шийма. - По-добре да не виждат
лицето ти.
- Така ли си намери риза? - попитах. Докоснах лицето си и присвих очи,
когато напипах мястото, на което Нагуиб бе ме ударил с пистолета си. -
Ограбил си нечий простор на излизане от града?
Той кимна едва.
- Докато ти изнасяше страхотно представление с буракито. Трябваше да
се измъкна, преди да е дошла армията. Ти беше невероятно отвличане на
вниманието и трябваше да се възползвам.
Аз бях отвличане на вниманието.
Разрових съдържанието на чантата, висяща на рамото ми. Блузата, която
грабнах от стаята на момчетата, беше най-отгоре. Същата, дето
възнамерявах да му дам, когато с цялата си глупост реших, че той ще се
нуждае от помощта ми. Смачках я на топка и я запратих към него. Джин
сръчно я улови със свободната си ръка.
- Нали знаеш, че кражбата е грях? - казах аз и взех шиймата. - А ризата
не ти е по мярка.
Джин съблече ризата си.
- А да се напиеш, докато паднеш под масата, също ли е грях?
Навлече блузата, а аз увих лицето си с шиймата.
- Ти ли ще черпиш, ако кажа, че не е?
Втората чаша изпари гърлото ми по-малко от първата, но не стигаше да
изгори болезнената празнина в гърдите ми.
- Тамид - изрекох името, което стисках в устата си, откакто бяхме
седнали. - Приятелят ми. Простреляха го в крака. Какво според теб ще стане
с него?
- Нямам представа. - В „Пияния джин" беше тъмно. И оживено. Пълно с
мъже, лишени от мини, в които да работят, и способни единствено да пият и
да разказват историите си на гримирани момичета. Още не беше обяд, а
всички вече бяха пияни. И аз допринасях за това. Джин бе нахлупил ниско
шапката си, за да прикрие лицето си. -Може да го оставят жив. Или да го
застрелят в главата. Всичко е възможно, щом става дума за армията на
султана. Но ти не можеш нищо да сториш - вече го изостави. -Исках да
отвърна, че не съм изоставила Тамид, че Джин ме е отвел против волята ми,
но и двамата знаехме, че истината е друга. - Единственият начин да
разберем със сигурност е да се върнем в града и да получим на свой ред
куршум в главата. Чувам, че това е най-новата мода в Изман.
- Е, май ще е последното нещо, което биха очаквали - пошегувах се
неумело аз.
Ала нямах намерение да се върна. Близо седемнайсет години обмислях как
да избягам. С майка си. После сама. И ето че най-сетне се измъкнах. След
цялото това време, в което се борех, пестях, приближавах се към хоризонта
монета по монета, най-после успях да се махна. Горещата вълна, която ме
връхлетя, не беше само от алкохола.
- А сега накъде? - попитах.