настъпи тишина.
Десетки деца търчаха между нас и раздаваха пистолети. Момиче с плитки
и с боси крака ми подаде моя. Когато усетих тежестта в дланта си,
почувствах прилив на успокоение. Бързо разтворих патронника - вътре
имаше шест куршума.
- Всички знаете правилата. Затова ги спазвайте или - Бог да ми е на
помощ, ще разбия хитруващите ви лица! -Последва бурен смях и няколко
одобрителни възгласа. Мъжете вече си подаваха бутилки и сочеха към нас.
Начинът, по който го правеха, ми напомни за това как изглеждаше чичо ми,
докато правеше сделка с коне. - Имате по шест куршума и шест бутилки. Ако
куршумите ви свършат, преди да сте разбили всички бутилки, значи сте вън
от играта. Първите десет участници да се подредят!
Останалите останахме на място, докато номера от едно до десет заеха
позиции на линия, означена с боя върху пясъка. Прецених, че е на малко над
три метра и половина от бутилките.
И дете би се справило с това.
Двама мъже пропуснаха още с първите бутилки. В края едва половината
участници бяха уцелили и шестте пъти.
Единият от тях бе двойно по-голям от останалите състезатели. Вероятно
дрехата му някога е била военна униформа, но беше толкова износена, че не
можах да преценя дали наистина е златиста като военните униформи, или
просто е зацапана с пустинен прах. Числото едно беше изписано на гладкия
знак, висящ върху гърдите му. Беше удостоен с бурни аплодисменти. Тълпата
крещеше: „Дамад! Дамад! Шампион!", а в това време той се извърна и хвана
едно от децата, които събираха счупените бутилки. Каза му нещо, което не
успях да чуя, и го бутна настрани. След малко хлапето се върна с бутилка с
кафява течност. Дамад изпуфтя и се подпря на решетките, разделящи
стрелбището от публиката. Нямаше да остане задълго шампион, ако
възнамеряваше да се натряска.
Следващият рунд мина още по-плачевно. Само един от стрелците улучи
всички мишени. Докато загубилите се отдръпваха, успях да видя ясно лицето
на победителя. Момчето определено не отваряше на очакванията ми. Не
беше оттук - в това нямаше съмнение, забелязах го мигновено. Всички в
хамбара бяха местни. Никой нормален човек не би избрал да дойде в
Последната страна.
Беше млад, може би няколко години по-голям от мен, облечен като нас,
около врата му безгрижно висеше шийма, а пустинните му дрехи се спускаха
така свободно, че не можех да преценя дали наистина е толкова
широкоплещест, колкото изглеждаше. Косата му беше черна като на всяко
момче от Мираджи, дори кожата му изглеждаше толкова тъмна, че да мине
за един от нас. Ала той не беше един от нас. Имаше странни остри черти,
каквито не бях виждала, високи скули, квадратна челюст и вежди, подобни
на черни резки над най-странните очи, които бях виждала. Не беше грозен.
Няколкото мъже, които бе надвил, се изплюха в краката му. Устата на
младия чужденец се изви, като че опитваше да скрие усмивката си. После,
сякаш усетил погледа ми, се обърна към мен. Бързо отместих очи.
Останахме само единадесет и се сбутахме на линията. Пространството бе
съвсем оскъдно, макар да бях наполовина по-дребна от останалите мъже.
- Мръдни се, двайсет и седем!
Лакът се заби в реброто ми. Стрелнах глава, хаплив отговор вече
напираше на върха на езика ми. Отговорът се изпари, когато до себе си
разпознах Фазим Ал’Мотем.
Исках да изругая. Фазим бе ме научил на всички ругатни, дето знаех, още
когато той беше на осем, а аз - на шест. Като ни чуха възрастните, ми
изтъркаха устата с пясък, а той прехвърли цялата вина върху мен. Дъстуок
беше малък град. Познавах Фазим, откакто се помня, и го мразех, откакто
имах малко мозък в главата си. Напоследък той прекарваше дните си в
къщата на чичо, където се налагаше да живея и аз, и се опитваше да пъхне
ръце под дрехите на братовчедка ми Шира. От време на време посягаше и на
мен, ако Шира не беше наблизо.
Какво, по дяволите, правеше тук? Всъщност можех да се досетя по
пистолета в ръката му.
Проклет да е.
Едно беше да открият, че съм момиче. Щеше обаче да стане много по-
лошо, ако Фазим ме разпознаеше. Откакто ме чуха да псувам, често изпадах
в немилост, но само веднъж ме пребиха почти до смърт. Случи се точно след
смъртта на майка ми, когато се опитах да заема един от конете на чичо, за
да се измъкна от Дъстуок. Бях на половината път до Джунипър, преди да ме